Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Много ли ви е тежко? — повтори тя.
Гласът й беше плах и загрижен и една предателска искрица на жалост премина в душата ми. В края на краищата нали никой не може да надскочи боя си? Към моя художник беше се отнесла безсърдечно, а при мене, дето I я бях напляскал, седеше като осъдена и се вълнуваше един бог знае защо. Хайде, колега Анри от Париж, отгатнете как става това!
— Колко е часът? — попитах.
— Девет.
— Кажи ми как пръкна тук и какво те накара да дойдеш — рекох. — А след това си обирай крушите. — И като си спомних, че беше ходила за лекарство, допълних: — Парите за лекарствата вземи от сакото ми, ей го де е захвърлено на канапето!
Тя помълча една минута, навярно се силеше да преодолее не много любезния ми тон, после каза:
— Влязох в къщата ви лесно... Външната врата беше, слава богу, отключена. Сигурно сте забравили да я заключите. Или може би ви е прилошало и затова не сте имали възможност да я затворите... А защо дойдох... Ами по молба на жена ви! Тя се обади по телефона в болницата, беше някъде около два часа. Звъняла тук — никой не вдигал слушалката. Помоли ме много настойчиво да ви открия къде сте, да ви поздравя от нейно име и да ви кажа, че работите й навлизали в най—решителния...
— ... етап.
— Щяла да ви позвъни тази вечер пак, около десет часа... Спомних си, че оня ден преди операцията вие не бяхте никак добре с налягането. Една тревога ме обхвана. Или страх. Нали всички знаем, че живеете самичък. Или може би предчувствувах нещо, зная ли! ... Когато дойдох и звънях и вие не отваряхте, помислих, че не чувате звънеца. Тогава натиснах дръжката на вратата... Вие лежахте на леглото като...
— ...умрял.
— Как се стреснах, аз си зная... и какво изпитах, докато да проверя пулса ви... После извиках «Бърза помощ». Това е.
Сега аз се умълчах, на свой ред, че Ана ме е търсила и че пак ще звъни — подействува ми угнетяващо. Какво можех да й кажа? Че ми няма нищо? Не върви! Ще ме потърси утре или в други ден в болницата и ще разбере. Ако й кажа, че съм болен, ще се домъкне още утре, та с един куршум да удари два заека — да разсее съмненията ми и да ми докаже, че от двама ни тя е по—добрата, no—благородната част... А как ще се гледаме, как ще си говорим, като помежду ни ще стои сянката на друг човек!
— Извинявам се, дето си ме заварила «неглиже»! — рекох на Юла. — Ако съм знаел, че ще дойдеш, щях да взема мерки поне малко да съм във форма... Ама като не върви па човек, не върви! ... Е, благодаря ти! — рекох и затворих очи. Стаята започна бавно да се обръща да се накланя и онова копито от снощи отново ме натисна по гърдите.
След нитроглицерина, който ми даде, нещата застанаха на местата си, стаята престана да се клати и копитото се запиля нанякъде.
— Хайде, върви си — рекох й. — Време е. И за мен, и за теб е време да си вървиш!
— Е, добре! — каза Юла. — Ще си ида, като не щете
да ме търпите. Но кой ще ви направи инжекцията в десет часа? Кой ще ви даде лекарствата в дванайсет?
— Ще мина и без проклетата ти инжекция, а лекар ствата ще си взема сам!
Тя ме гледаше в лицето и ми се усмихваше добродушно—снизходително. Така майка ми се усмихваше едно време, когато й разправях, че ще си направя въздушен балон и ще литна с него за остров Самоа.
— Ако имате близък човек, който да ме замести, аз веднага ще си ида! — каза Юла.
Казах й, че ако бях здрав, никакъв близък човек.
— Дори и срещу жена си?
Аз помълчах някое време, после махнах с ръка.
— Това са различни неща! — рекох. — Но за една нощ непременно бих те задържал!
Тя нацупи устни и набърчи носле, както правят децата, преди да ревнат. После поклати глава и каза с достойнство:
— Ако бяхте здрав, щяхте да имате много здраве да съм тук!
— Е, добре! — казах. — Хайде да не се сърдим. Иди си с миром!
Тя стоя някое време изправена и мълчалива, сякаш се вслушваше в себе си, после най—безцеремонно ме запита къде ми е пижамата, за да се преоблека.
Така започна нашата първа нощ.
Повечето време от нощта прекарах в полусъзнание Не съм чул разговора на Юла с Ана. Когато дохождах на себе си и отварях очи, виждах Юла — седеше полуизлегната в креслото, завила коленете си с един шал на Ана, Като че ли само до колене ми беше тая нощ!
Призори, с настъпването на утрото, започна да ми става по—добре. Онова копито ме остави най—сетне на мира, дишах по—леко. Тогава чак Юла притвори очи и се унесе в лек сън.
След като взе душ и сложи в ред тоалета си, тя стана някак по—хубава, макар че беше същата, каквото я знаех от болницата. Към хубостта й се беше прибавило нещо ново и то се излъчваше от очите й — една мека светлина беше заместила предизвикателния им блясък, сега те приличаха повече на очи на мадона, отколкото на куртизанка. Щях да се пошегувам, дето бяхме спали заедно, но шегата си остана на устата ми, неизречена. Грубите намеци изглеждаха не на място пред чистата светлина, която се лъчеше от лицето й.