Корабът с алени платна. Златната верига
- Автор: Грин Александр Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Далчев
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът с алени платна. Златната верига». Краткое содержание книги:
Клетката се спря отведнъж срещу коридора на неизвестна височина и аз излязох, като се олюлявах.
Сега, ако знаех как да насоча обратно въртящия се асансьор, незабавно бих се върнал да чукам и да искам да вляза в стената на библиотеката, но нямах сили да преживея повторно въртящото се пленничество и се запътих накъдето ми видят очите с надежда да срещна някакво открито пространство. По това време бях много уморен. Умът ми беше помрачен: къде ходех, как се спущах и се изкачвах, като срещах ту странични, ту пресичащи ходове, моята памет не може сега да възстанови с оная нагледност, която имах тогава; помня само теснотата, светлината, завоите и стълбите като една блестяща забъркана черта. Най-сетне, подбил краката си така, че петите ми горяха, седнах в гъстата сянка на една къса странична вдлъбнатина, която нямаше изход, и се втренчих в отсрещната стена на коридора, където ярката тишина изчакваше светло и пусто тази безумна нощ. Натрапчиво, до болка в главата, бе напрегнат закопнелият ми слух, който си въобразяваше стъпки, шумолене, всевъзможни звуци, но долавях само дишането си.
Изведнъж далечни гласове ме накараха да скоча — идеха няколко души; от коя страна — не можех още да различа; най-сетне шумът все по-ясен, и по-ясен, почна да се чува отдясно. Установих, че идат двама души, жена и мъж. Те говореха сдържано, с големи паузи; думите прелитаха смътно под свода, тъй че не можеше да се разбере разговорът. Притиснах се до стената с гръб към страната, откъдето приближаваха, и скоро видях Ганувер с Диге. И двамата бяха възбудени. Не знам стори ли ми се това или действително беше така, но лицето на стопанина светеше с нервна нажежена бледност, а жената се държеше остро и леко като нож, вдигнат за удар.
Естествено, тъй като се страхувах да не бъда открит, аз чаках да минат покрай мене, макар че изкушението да изляза и да издам присъствието си беше силно. Но аз се надявах да остана отново сам, на свой риск и страх, и колкото можах по-дълбоко се скрих в сянката. Щом минаха задъненото място, дето се криех, Диге и Ганувер се спряха; спряха се тъй бързо, че подал иззад ъгъла глава, можех да ги видя почти срещу себе си.
Тук се разигра една картина, която никога няма да забравя.
Говореше Ганувер.
Той стоеше, като се опираше с пръстите на лявата си ръка о стената и гледаше право пред себе си, поглеждайки от време на време жената със съвсем болни очи. Дясната си ръка държеше високо и махаше с нея в такт с думите. Диге, по-ниска от него, слушаше, леко извърнала наклонената си глава с печален израз на лицето, и беше много хубава сега — по-хубава, отколкото като я видях първия път; в чертите й имаше нещо човешко и просто, но като че принудено от учтивост или корист.
— В онова, което е неосезаемо — рече Ганувер, като продължаваше да говори за нещо неизвестно. — Аз като че се намирам сред множество невидими присъствия — той имаше уморен гръден глас, който предизвикваше внимание и симпатия. — Но очите ми сякаш са завързани и аз стискам, непрестанно стискам множество ръце, стискам до умора, макар да съм престанал вече да различавам корава или мека, гореща или студена е ръката, до която се докосвам; а аз трябва да се спра на една от тях и се страхувам, че няма да я улуча.
Той млъкна. Диге рече:
— Тежко ми е да чувам това.
В думите на Ганувер (той беше още пиян, но се държеше твърдо) прозираше необяснима скръб. Тогава с мене се случи нещо странно въпреки волята ми, нещо, което не се беше повтаряло дълго, към десетина години, докато не ми стана свойствено състояние — това състояние, което ей сега ще опиша. Аз почнах да си представям усещанията на разговарящите, без да разбирам, че държа това в себе си, а между туй ги възприемах като че отстрани. В тази минута Диге сложи ръка върху ръкава на Ганувер, като измерваше дължината на паузата и като ловеше, така да се рече, необходимото, без да изпусне потребното биене на времето, след което, колкото и незабележимо малка да е тази духовна мярка, ще бъде вече късно да се говори, но и на косъм по-рано не бива да бъде казано. Ганувер мълчаливо продължаваше да вижда онова множество от ръце, за което току-що беше говорил и мислеше за ръцете изобщо, когато погледът му се спря върху бялата ръка на Диге с представа за ръкостискане. Колкото и кратък да беше този поглед, той веднага се отрази във въображението на Диге с физическото докосване на нейната длан до тайнствена, невидима струна: отведнъж, схванала такта, тя свали от ръкава на Ганувер ръката си и като я простря нагоре с дланта, рече с ясен убедителен глас: