За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Ботари промърмори нещо неразбрано, главата му остана отпусната.

— Ела тук, Корделия — погледна я бараярският капитан. За пръв път я наричаше по име, за пръв път открито й проговори на „ти“. — Опитай се да го вдигнеш. В момента предпочитам да не го докосвам…

Корделия се отпусна на колене срещу сержанта.

— Ботари, погледни ме! Трябва да станеш и да направиш няколко крачки! — Хвана окървавената му ръка и потърси начин да го извади от вцепенението. — Я се виж, целият си в кръв… — На лицето й изплува фалшива усмивка: — А кръвта измива греховете, нали? Сега всичко ще бъде наред. Лошият вече го няма, скоро ще изчезнат и лошите гласове… Ела, ще те заведа да си починеш…

Ботари я слушаше, главата му започна да се повдига. Когато тирадата свърши, той леко кимна и започна да се изправя. Корделия стисна ръката му и го поведе към изхода, по петите на Воркосиган. Процесията завършваше Илиан. Единствената й надежда беше психологическия бинт, с който бе увила наранената душа на сержанта, да се окаже достатъчно здрав. Даваше си ясна сметка, че всичко, дори един неволен вик, може да го възпламени като бомба.

Със смайване установи, че кабината на Воркосиган е насреща, през една врата от покоите на Ворутиер.

— Ти ли си командир на кораба? — попита. Едва сега успя да разгледа ромбчетата на петлиците му — бяха на командор. — Нима през цялото време си бил тук?

— Не, аз работя в щаба. Преди няколко часа се върна специалният ми куриер, от него научих за новата пленница на Ворутиер. Едва изчаках да свърши заседанието с принца и адмирал Ворхалас и потеглих насам. Но дори и в най-мрачните си представи не допусках, че тази пленница ще се окажеш ти…

В сравнение с касапницата оттатък коридора, кабината на Воркосиган изглеждаше спокойна и уединена като монашеска килия. Стая на истински воин, чиста и подредена. Воркосиган заключи вратата, разтърка зачервените си очи и попита:

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Малко съм пораздрусана — призна Корделия. — Знаех, че приемайки мисията, ще бъда изложена на известни рискове, но нито за миг не допусках, че ще срещна такова чудовище! Класически случай, дълбоко съм изненадана, че можеш да се подчиняваш на такъв тип…

— Аз се подчинявам на императора — отвърна намръщено Воркосиган.

А тя изведнъж си даде сметка за присъствието на Илиан, мълчалив, спокоен, цял превърнат в слух. Какво ще отговоря, ако ме попита за конвоя? — изтръпна Корделия. Воркосиган беше далеч по-опасен от всякакви изтезания. През месеците на принудителната раздяла бе започнала да вярва, че гладът й за него намалява, но сега, изправена срещу този мъж в плът и кръв, сърцето й болезнено се сви. Не можеше да го забрави, не можеше да бъде равнодушна. Дори когато го виждаше уморен, разколебан и напрегнат…

— О, забравих да ви запозная… — промърмори Воркосиган. — Лейтенант Саймън Илиан от Имперската служба за сигурност… Той е моят шпионин. Лейтенант Илиан, командор Нейсмит…

— Сега съм капитан Нейсмит — механично го поправи Корделия и стисна протегнатата десница на лейтенанта, който гледаше невинно, въпреки ужасната сцена оттатък. Държеше се така, сякаш присъстваше на официален прием, изобщо не се впечатли от кръвта, която изцапа дланта му. — Кого шпионирате? — пожела да узнае Корделия.