Далечна звезда
- Автор: Ейвъри Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павлина Йосифова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечна звезда». Краткое содержание книги:
Тялото й потрепери, зъбите й все още тракаха, но дълбоко в нея се надигна тревожно нетърпение, което я заля като физическо страдание, като огромна вълна от страст.
Всичко това беше толкова неправилно. Тя беше вестоносец. Тя и само тя трябваше да контролира чувствата и тялото си. Нейният град беше в опасност и тя носеше съобщение, което бе нужно на Господаря.
Тя пренебрегна протеста на Норваг и тръгна бързо, като си проправяше път през хората и наум не й идваше да прояви дори и обичайна вежливост. До нея Норваг се опитваше да не изостава, понякога почти подскачаше на единия си здрав крак в усилието си да я следва през тълпата.
— Ако поговориш с него…
— Вече го направих.
— Той има причини за това, което прави, разбираш ли?
— Също и аз. Моят град е в опасност и аз трябва да се върна. Ако той не идва в Калинден, за да ни помогне да се бием с диваците, за мен няма причина да отложа заради него тръгването си.
Нарин бутна тромав, широкоплещест мъж, който тикаше количка, натоварена с грънци. Той се обърна и я напсува с плътен крайбрежен акцент, но тя вече го бе отминала и не му обърна внимание. Искаше й се да тича, но нямаше как да си пробие по-бързо път през улиците.
Но независимо колко бързо бягаше, не можеше да изостави след себе си болката. Джеръл не пожела да я придружи. Той даже не бе поискал да се присъедини към нея, след като собствената му задача приключи. Той не я искаше и това бе всичко, което имаше значение.
— Поне поговори с него. За няколко минути, не повече — този път Норваг сграбчи ръката й и с двете си ръце. Без да обръща внимание на опитите й да се освободи, той издърпа Нарин през тълпата, после по една странична улица.
Възрастният човек може и да не беше в състояние да се движи много бързо, но не беше слаб. Нарин не можеше да се измъкне от хватката му. Независимо от протестите й, много скоро тя вече се изкачваше по широка, тъмна вътрешна стълба към втория етаж на странноприемница, която се намираше доста близо до Главния площад. Те спряха пред врата, която се намираше в средата на слабо осветен коридор.
Норваг почука два пъти. Той тъкмо се канеше да почука трети път, когато вратата рязко се отвори.
Джеръл беше едър. Много по-едър от повечето мъже на Ерандейн. В претъпканата кола той изглеждаше огромен. Но никога не беше изглеждал толкова застрашителен, както сега. Стоеше на прага и светлината от прозорците зад него осветяваше мощната му фигура. Даже и в тъмния коридор Нарин ясно можеше да почувства яда, който пропълзя по лицето му.
Тя искаше да избяга, да се обърне и да се изпари, но не можеше. Независимо от намръщения му вид, независимо от заплашителния му стоеж, фактът, че го вижда, бе достатъчен да накара дъха й да се спре в гърлото и сърцето й да почне да бие в гърдите й, като че ли се опитваше да се освободи от тялото, държащо го затворено.
В този момент Нарин осъзна, че е загубена.
— Ще си починем тук за няколко часа — Нарин посочи с ръка към сенчест гъсталак край пътеката. Тя и Джеръл бяха напуснали Маткасен рано тази сутрин. Въпреки че поддържаха постоянен ход, не успяха да изминат разстоянието, което тя очакваше.
— Храстите ще ни осигурят подслон, а водата в потока е добра. Когато луната изгрее, ще продължим.
— Да бягаме? В тъмното? — недоверието на Джеръл пролича доста ясно, независимо от това, че гласът му бе остър с присъщото му неравно звучене.
— Няма да се движим по-бързо, отколкото ако пътувахме с керван например, но при тази ниска скорост не можем да спираме често, или никога няма да стигнем до Калинден. — Нарин сви рамене, макар да знаеше, че в тъмнината Джеръл едва ли ще забележи ясно жеста. Но най-малкото, можеше да долови безразличието в гласа й. Не беше нужно той да знае какво й струваше да поддържа това защитно поведение.
Джеръл каза нещо, но Нарин не разбра какво точно. През деня, и особено през последните няколко часа, той бе използвал много непознати думи. Повечето от тях подозрително звучаха като псувни по един или друг начин. Изглежда, че този мъж имаше извънредно богат речник в това отношение, но тя не бе го молила да й ги обясни.
Нарин отвърза манерката за вода от пояса си. Поне водата по този път бе със сигурност добра за пиене и не беше нужно да носят допълнителните манерки. Във всеки случай чистата, студена вода на потока би била добре дошла. Това бе дълъг ден. След седмица и половина бездействие, тя не бе напълно готова за продължителен бяг и се чувстваше по-изморена, отколкото трябваше да бъде.
Зад нея Джеръл изпусна уморена въздишка и, ако се съдеше по звука, се строполи на земята. Нарин се смръщи на самата себе си в тъмното. Тя може и да беше изморена, но Джеръл, мъж достатъчно силен да я вдигне с една ръка, бе изтощен. Това я накара да изпита странно чувство на удовлетворение и сила.
Тя изпразни съдържанието на манерката на земята, след това отново я напълни от потока. След няколко бързи глътки, достатъчни да утолят жаждата й, но без да пие прекалено много, за да не натежи на стомаха й, Нарин стана и занесе манерката до мястото, където Джеръл се беше изтегнал на пътеката, с глава опряна на скалата.