Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
После на вратата се почука — на сантиметри от главата й.
От изненада тя едва не тупна на пода. „Ама че е добър!“ — помисли си.
Бързо разчорли косата си и разтърка очи, за да изглежда сънена. Измъкна ризата от клина и изчака почукването да се повтори, преди да отвори.
Келсайър се беше облегнал на рамката — тъмен силует на фона на светлината отзад. Огледа я и повдигна вежди.
— Да? — попита Вин, опитваше се да говори уж сънено.
— Та какво мислиш за Марш?
— Не зная — отвърна Вин. — Не можах да го огледам, преди да ни изгони.
Келсайър се усмихна.
— Не искаш да признаеш, че те спипах, нали?
Вин насмалко да отвърне на усмивката. Но и този път й помогна обучението при Рийн. „Страхувай се най-много от човека, който иска да му се довериш“. Гласът на брат й бе почти доловим шепот в главата й. Беше поукрепнал, откакто се запозна с Келсайър, сякаш инстинктите й непрестанно бяха нащрек.
Келсайър я огледа за миг, после отстъпи назад.
— Загащи си ризата и хайде с мен.
Вин се намръщи.
— Къде ще ходим?
Ще започнем обучението ти.
— Сега ли? — попита Вин и погледна към мрака зад завесите на стаята.
— Разбира се — отвърна Келсайър. — Чудесна нощ за разходка.
Вин си оправи дрехите и го последва. Ако наистина бе решил да я обучава, нямаше да се оплаква, независимо от това колко е часът.
Слязоха на първия етаж. Работилницата тънеше в тъмнина, но за разлика от нея, кухнята бе ярко осветена.
— Само момент — рече Келсайър и тръгна нататък.
Вин остана да го чака в работилницата. През открехнатата врата виждаше част от кухнята. Около голямата маса седяха Доксон, Бриз, Хам и Клъбс с чирака си. Пред тях имаше вино и ейл, чинии с храна и няколко питки.
До ушите й долетя смях. Не пиянски, какъвто се чуваше край масата на Кеймън. Този беше изпълнен с веселие и добронамереност.
Вин не знаеше защо остана в работилницата. Поколеба се — сякаш светлината и смехът бяха невидима преграда, — но не посмя да прекрачи прага. Гледаше от тъмното и се мъчеше да потисне желанието си да се присъедини към останалите.
Келсайър се върна, метнал на рамо торбата си и с вързоп в ръка. Вин погледна вързопа с любопитство и той й го подаде.
— Подарък.
Вързопът беше тънък и мек и тя осъзна какво държи чак след няколко секунди. Пропусна мекия плат между пръстите си и той се разгъна в мъглородна пелерина. Също като наметалото, което Келсайър носеше предната вечер, дрехата бе съшита от отделни ленти плат.
— Изненадана ли си? — попита Келсайър.
— Аз… не вярвах, че някога ще заслужа подобно нещо.
— Какво има да се заслужи? — попита Келсайър, докато навличаше своята пелерина. — Ти си такава, каквато си, Вин.
Тя го погледна учудено, заметна раменете си с пелерината и я завърза отпред. Изведнъж се почувства… различна. Пристегната в раменете, но свободна около ръцете и краката. Усещането бе като да си в обвивка. Защитна обвивка.
— Как се чувстваш? — попита Келсайър.
— Добре — отвърна лаконично Вин.
Келсайър кимна и извади няколко стъкленици. Подаде й две.
— Изпий едната, другата запази в случай, че ти потрябва. По-късно ще ти покажа как сама да си приготвяш разтвора.
Вин кимна. Гаврътна едната стъкленица и пъхна втората в колана си.
— Поръчах да ти ушият нови дрехи — продължи Келсайър. — Ще трябва да свикнеш да не носиш по себе си метални изделия — коланите ти трябва да са без катарами, обувките без закопчалки, панталоните без копчета. Може би по-късно, когато си готова, ще изпробваш и женски дрехи.
Вин се изчерви.
Келсайър се засмя.
— Само те закачам. Но все пак трябва да осъзнаеш, че навлизаш в нов свят — може да се озовеш в ситуации, в които ще е по-добре, ако приличаш по-скоро на млада дама, отколкото на крадец. Имам предвид по-добре за самата теб.
Вин кимна и последва Келсайър към входната врата. Навън мъглата вече ги очакваше на талази. Келсайър пристъпи в мътилката. Вин си пое дълбоко дъх и го последва.
Келсайър затвори вратата. Заради плътната мъгла видимостта бе силно ограничена, улицата в двете посоки се губеше в тъмнината, сякаш водеше към безкрая. Над тях нямаше небе, а само сивкави пластове.
— И тъй, да започваме — заяви Келсайър. Гласът му прозвуча прекалено силно на пустата улица. В тона му се долавяше увереност, каквато Вин не изпитваше, особено така заобиколена от мъглите.
— Първият ти урок — рече Келсайър — не е по аломантия, а за начин на мислене. — Размаха бавно ръка. — Това, Вин. То е наше. Нощта, мъглите — те ни принадлежат. Скаа избягват мъглите, сякаш са смъртта. Крадците и войниците излизат нощем, но въпреки това се страхуват. Благородниците се преструват на нехаещи, но мъглите ги карат да се чувстват неловко. — Той се обърна и я погледна. — Вин, мъглите са твой приятел. Те, те крият, пазят те… и ти дават сила. Според тайната доктрина на Министерството — тайна най-вече от скаа — Мъглородните са потомци на единствените хора, останали верни на лорд Владетеля по време на неговия Възход. В други легенди се твърди, че сме същества извън властта на лорд Владетеля, родени в деня, когато мъглите за пръв път се спуснали над земята.