Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Покатери се горе като планинска коза. Изненада ме удивителната му пъргавина.
Бавно се плъзнах седешком надолу по скалата, а след това опитах да притичам прилепен до планинския скат, за да стигна площадката. Последните няколко метра ме изтощиха докрай. Шеговито попитах дон Хуан колко годишен е всъщност. Мислех си, че за да достигне площадката, така както той го бе сторил, човек трябва да е изключително млад и способен.
— Аз съм толкова млад, колкото искам да бъда — каза той. — Това е също въпрос на лична сила. Ако си трупаш сила, тялото ти ще може да върши невероятни подвизи. От друга страна, ако пилееш сила, ще станеш много скоро дебел старец.
По дължина площадката беше разположена на изток-запад. Откритата страна на подобното на тераса образувание гледаше на юг. Запътих се към западния край. Гледката беше величествена. Дъждът ни беше заобиколил. Приличаше на завеса от прозрачна материя, спусната над низината.
Дон Хуан каза, че имаме достатъчно време да си построим подслон. Накара ме да струпам колкото мога повече камъни на площадката, а той насъбра клони за покрив.
След час бяхме построили стена, дебела трийсетина сантиметра, откъм източната страна на площадката. Беше широка половин и висока един метър. Той преплете и върза един за друг няколко клона и направи покрив, подпирайки го на два дълги пръта, завършващи с чатал. Друг прът със същата дължина бе прикрепен към самия покрив и го подпираше към противоположната страна на стената. Конструкцията приличаше на висока маса с три крака.
Дон Хуан седна с кръстосани крака пред нея, на самия край на терасата. Каза ми да седна до него, от дясната му страна. Известно време мълчахме.
Тишината наруши дон Хуан. Каза шепнешком, че трябва да се държим така, сякаш не е станало нищо необикновено. Попитах го дали трябва да направя нещо специално. Той каза, че трябва да се заема да пиша и то така, че все едно седя на бюрото си и нямам никакви други грижи освен да пиша. В даден момент той щеше да ме побутне и тогава трябваше да погледна, накъдето сочи с очи. Предупреди ме, че каквото и да видя, не трябва да произнасям нито думичка. Само той можел да говори безнаказано, защото всички сили в тези планини го познавали.
Изпълних нарежданията му и писах около час. Потопих се докрай в задачата си. Внезапно усетих леко потупване по ръката и видях очите и главата на дон Хуан да ми сочат някакво кълбо от мъгла на около двеста метра от нас, което се спускаше от върха на планината. Дон Хуан пошепна на ухото ми с едва доловим глас, макар да бе толкова близо до мен.
— Движи погледа си по това кълбо от мъгла — каза той. — Но не го гледай направо. Мигай с очи и не ги задържай на мъглата. Когато видиш зелена точка върху кълбото, покажи ми я с очи.
Започнах да движа поглед отляво надясно по кълбото мъгла, което бавно се спускаше към нас. Навярно мина половин час. Започна да се стъмва. Мъглата се движеше изключително бавно. В един миг внезапно почувствах, че виждам неясно блещукане вдясно от мен. Отначало помислих, че съм видял зелен шубрак през мъглата. Когато се взрях директно, не забелязах нищо, но когато погледнах, без да се взирам, успях да забележа неясно зеленикаво петно.
Посочих го на дон Хуан. Той присви очи и се взря в него.
— Съсредоточи поглед върху него — прошепна ми той. — Гледай, без да мигаш, докато видиш.
Поисках да запитам какво трябва да видя, но той се намръщи срещу ми, сякаш да ми припомни, че не трябва да говоря.
Отново се вгледах. Частта от мъглата, която се бе спуснала отгоре, висеше, сякаш беше парче твърда материя. Беше на черти точно там, където бях забелязал зеленикавия оттенък. Когато очите ми отново се умориха и аз примижах, отначало видях къс мъгла, наложен върху предишното кълбо, а сетне съгледах тясна ивица мъгла помежду им, която приличаше на тънка, неподпряна никъде конструкция — мост, който съединяваше планината над мен и кълбото мъгла пред мен. За момент помислих, че виждам прозрачната мъгла, подгонена надолу по планинския скат и минаваща по моста, без да го разруши. Сякаш мостът бе твърд. В един миг миражът стана толкова абсолютен, че аз успях наистина да различа тъмното под самия мост и, като контраст, светлия пясъчен цвят на страничната преграда.
Втренчих се в моста онемял. И тогава или аз се повдигнах до неговото ниво, или мостът се сниши до моето. Внезапно съгледах някакъв лъч пред себе си. Бе неимоверно дълъг, твърд лъч, тесен и без странични опори, но достатъчно широк, за да се върви по него.