Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Върви непосредствено до мен — каза той. — Тази област ти е непозната и няма смисъл да се рискува. Ти си тръгнал да търсиш сила и всичко, което правиш, е от значение. Наблюдавай вятъра, особено в края на деня. Наблюдавай кога сменя посоката и сменяй и ти своето положение така, че винаги да те засланям от него.
— Какво ще правим в тези планини, дон Хуан?
— Нали търсиш сила?
— Имам предвид какво точно ще правим.
— Когато си на лов за сила, няма планове. Ловът на сила и играта на лов са едно и също нещо. Един ловец ловува каквото му излезе насреща. Така той винаги трябва да е в готовност. Знаеш за вятъра, а сега ще можеш сам да ловиш сила във вятъра. Но има други неща, за които не знаеш и които също като вятъра са център на сила в известни моменти и на известни места. Силата е особена работа — каза той. — Невъзможно е да я приковеш към земята и да кажеш какво точно представлява. Тя е чувство, което човек има за някои неща. Силата е лична. Тя принадлежи само на самия теб. Моят покровител например можеше да разболее смъртоносно човек само като го погледне. Жените припадаха, спреше ли очи на тях. Въпреки това той не разболяваше хората през цялото време, а само когато се намесеше личната му сила.
— А как си избираше кого да разболее?
— Не зная. Той сам не знаеше. Такава е силата. Тя те командва и въпреки това ти се подчинява. Ловецът на сила я пленява и след това я съхранява като собствена находка. Така личната сила расте и воинът добива толкова много от нея, че става учен човек.
— А как се съхранява силата, дон Хуан?
— И това е друго усещане. Зависи какъв е воинът. Моят покровител беше човек с буйна натура. Той събираше силата посредством това усещане. Всичко, което правеше, беше силно и прямо. От него ми остана спомен за нещо, което преминава като ураган. И всичко му се случваше по този начин.
Казах му, че не мога да разбера как силата се събира чрез чувство.
— Няма как да ти го обясня — каза той след продължителна пауза. — Сам трябва да го направиш.
Взе кратуните с храна и ги привърза за гърба си. Подаде ми наниз с осем парчета сухо месо и ме накара да го провеся на врата си.
— Това е силна храна — каза той.
— Кое я прави силна, дон Хуан?
— Това е месо от животно, което е имало сила. От елен, един чуден елен. Моята лична сила го доведе при мен. Това месо ще ни крепи със седмици, ако трябва и с месеци. Дъвчи малки парченца от време на време и го дъвчи докрай. Нека силата навлиза бавно в тялото ти.
Тръгнахме. Наближаваше единайсет. Дон Хуан ми напомни още веднъж процедурата, която трябваше да спазвам.
— Внимавай за вятъра — каза той. — Не го оставяй да те изиграе. И не го оставяй да те измори. Дъвчи силната си храна и се крий от вятъра зад тялото ми. На мен вятърът няма да навреди: с него се знаем много добре.
Поведе ме по една пътечка, която водеше право към високите планини. Денят бе облачен и се канеше да вали. Виждах ниски дъждовни облаци и мъгли над планините, които се спускаха към местността, където бяхме ние.
Вървяхме в пълно мълчание докъм три часа следобед. Сухото месо, което дъвчехме, наистина ни изпълваше със сила. А вниманието ми към внезапните обрати в посоката на вятъра беше наистина мистериозна работа, дотолкова, че цялото ми тяло сякаш усещаше промените преди действително да са настъпили. Имах чувството, че мога да открия поривите на вятъра като някакъв натиск върху гръдния ми кош, върху бронхите ми. Всеки път, когато се канех да усетя някой порив на вятъра, гръдният ми кош и гърлото ми се стягаха.
Дон Хуан спря за миг и се огледа. Изглежда се ориентираше и тогава зави надясно. Забелязах, че и той дъвчеше сухо месо. Бях съвсем бодър и в никакъв случай уморен. Задачата да внимавам за обратите на вятъра така ме поглъщаше, че не забелязвах как тече времето.
Навлязохме в дълбока клисура, а сетне се упътихме към малко плато по оголената страна на огромна планина. Бяхме стигнали съвсем високо, почти до върха на планината.
Дон Хуан се покатери на голяма скала в края на платото и ми помогна да се покача при него. Скалата беше разположена така, че приличаше на купол над стръмни стени. Бавно я заобиколихме. Накрая се наложи да се прехвърля през скалата седешком, прилепен до повърхността й с пети и длани. Бях плувнал в пот и непрекъснато трябваше да си трия ръцете.
Близо до върха на планината, от другата страна, съгледах много просторна недълбока пещера. Приличаше на голяма стая, издялана от камък. Представляваше пясъчник, който времето беше издълбало в нещо, подобно на балкон с две колони.
Дон Хуан каза, че тук ще си построим лагер, че мястото е съвсем безопасно, защото е доста плитко, за да е бърлога на лъвове или други диви зверове, прекалено открито, за да е гнездо на плъхове, и прекалено ветровито за насекоми. Засмя се и заяви, че било идеалното място за хора, тъй като нито едно друго живо същество не би издържало тук.