По границите на Далечния запад
- Автор: Сальгари Эмилио
- Серия: delle avventure nel far west #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Божан Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
— Колко ще продължаваме така? Какво ще каже майка ми, ако научи за положението ни? — попита по едно време малката индианка и черните й като въглен очи бляскаха в тъмнината.
— Да каже какво? — попита Червен Облак със сприхав тон.
— Че сме от четири дни заедно с тези проклети бледолики, без да сме изтръгнали един техен скалп.
— Е, теб би ти се искало да избием всички, знам това.
— Майка ми щеше да го стори.
— За майка ти не се съмнявам.
— Говориш, като че ли не си сиу!
— Да не би да искаш да кажеш, мое дете, че понеже баща ти е от племето Гарвани е по-малко смел? Или майка ти е внушила, че бойците от север не струват колкото жените на сиусите?
Минехаха остана мълчалива и прокара ръка по назъбените краища на мантията си.
— Говори! — каза Гарванът с глух глас, изпълнен със закана.
— Не. защото ти не си сиу, като майка ми и моето племе.
— Нито ти си истинска сиу, защото във вените ти тече кръвта на един Гарван, както във вените на едноутробния ти брат течеше кръвта на бял.
— Знам, нямаше нужда да ми го напомняш, татко — отвърна отегчено и хладно малката индианка.
Червен Облак направи гневно движение и силните му ръце стиснаха карабината за цевта, размахвайки обкования със стомана приклад, сякаш искаше да убие някого.
— Човек би казал, че съжаляваш загдето баща ти е от племето Гарвани, вместо сиу — рече той с глас, задавен от гняв.
— Ако ти не беше голям войн, майка ми нямаше да се омъжи за теб — отвърна Минехаха отстъпчиво.
— Изглежда майка ти те е научила да презираш баща си, понеже не принадлежи към нейното племе. Защо тогава сред толкова вождове, които искаха ръката и, избра мен, след изчезването на белия човек? Да, струва ми се, че онзи полковник я е познавал най-добре от всички. Яла е много зла и отмъстителна, дано Маниту не и отреди лош край.
— Майка ми?!
— Че коя е майка ти?
— Гордостта на сиусите. Червен Облак сви рамене.
— Жените остават под шатрите да приготовляват храната на своите мъже, да шият мокасини и тъчат наметките им от вълната на дивите кози. Томахавката е много тежка за техните ръце.
— За други да, но не и за майка ми — каза Минехаха. — Може и на теб да излезе насреща.
За миг на Червен Облак му притъмня, той стисна Минехаха за гърлото и я повдигна, сякаш искаше да я удуши.
— Там е шахтата на мината, през която се спуснахме — рече той със съскащ глас. — Ако те захвърля в нея, малко змийче, няма да зърнеш повече това небе и може би никой от тримата бели мъже не ще се заинтересува за теб. Благодари на добрия Маниту, че си моя дъщеря и че си наполовин гарван, наполовин сиу.
Пусна я на земята, постави главата и до коленете си и разкаян от разгневения си изблик, погали косите и.
— Спи, скоро луната ще залезе. Затвори очи, Минехаха.
После той се излегна и я прикри почти изцяло с тялото си, за да я защити от влагата на нощта, и повече не продума. Минехаха бързо се унесе.
Сезонът на дъждовете беше започнал и всяка вечер над прерията валяха едри капки, но индианецът, добре увит в одеялото си и навикнал на несгодите, не изглеждаше да се тревожи. Като че ли имаше само две цели: да прикрива Минехаха от дъжда и да слухти.
Изведнъж до острите му сетива достигна далечен шум неуловим дори за трапера в прерията, който няма във вените си индианска кръв.
— Идат — рече той полугласно. — Сигурно това са моите братя, червенокожи като мен и моята жена. Но да ги оставя ли да се приближат и скалпират тези бледолики, макар в края на краищата да им дължа признателност, че са спасили живота на дъщеря ми? А ако са шайените? Как да смогна сред изстрелите и суматохата да им викна, че съм червенокож! Яла може би щеше да опита, но в нея е вселен духът на злото.
Отново даде ухо и остана дълго заслушан.
— Да, идат — каза накрая, — и сигурно са шайени, а не сиуси. — Преди всичко да спася дъщеря си и покрай нея, поне засега и бледоликите.
Отхвърли одеялото, под което бе държал на сухо карабината си и събуди Минехаха с целувка.
— Свърши ли смяната ни? — попита Минехаха неохотно.
— Време е да бягаме — отвърна Червен Облак.