Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 48 49 50 51 52 53 54 55 56 ... 84
Перейти на страницу:

— Защо?

— Шайените наближават.

— Не са ли сиуси?

— Майка ти е още далеч — отвърна сухо индианецът.

— Тръгни тогава към тях и разкрий кой си.

— В този мрак? Ти, луда ли си, Минехаха?

— Какво, белите хора ли искаш да спасиш?

— Разбира се.

— Защо? — попита малкото момиче с див блясък в очите.

— Защото точно те ще ни заведат до мястото, където са децата на полковника.

— При голямото Солено езеро, каза майка ми.

— Да, но ти намери мястото — отвърна Червен Облак.

— Ами ако…

— Млъкни в името на Великия дух! Стига! Аз съм твой баща, Гарван или сиу, няма значение, и мога да те убия без да давам никому сметка, разбираш ли, Минехаха? Сега майка ти не е тук, а и да беше, щеше да се намери срещу един велик вожд на Гарваните… — добави Червен Облак със злъчна усмивка.

— Само ако и кажа за това…

Червен Облак и обърна гръб без да изчака края на фразата и бързо се насочи към навеса.

Джон, Хари и Джордж блажено хъркаха край конете, стиснали в едната ръка карабините си, а в другата — омотали юздите. Безспорно, те не се усъмняваха в опасността, която ги грози, вярвайки че шайените вече са отминали и търсят из прерията сиусите и арапахите, за да се съединят с тях.

Червен Облак ги съзерцава известно време със зъл поглед, като галеше дръжката на своя нож. Трите скалпа много го съблазняваха. Индианската кръв в този миг се надигаше в него, по-могъща от всякога; все пак ножът не излезе от ножницата си. Пък и не беше лесно да се отърве от тримата наведнъж.

— Няма да липсват случаи по-късно — промълви. — Сега са ми много необходими, за да имам в ръцете си децата на полковника.

Наведе се над Джон и силно го раздруса.

— Идат, ставайте! — каза.

Макар да хъркаше, съветникът спеше леко, за миг скочи на краката си с карабина в ръце.

— Шайените ли? — попита, докато Хари и Джордж, събудени от шептенето бяха се надигнали.

— Не знам дали са шайени, сиуси или арапахи, защото нощта е много тъмна, но сигурно не са бледолики.

— Видяхте ли ги?

— Само ги чух.

— Хари, Джордж, пригответе конете, а ние златотърсачо, да идем да видим.

— Не съм се излъгал.

— Не се съмнявам.

Бързо излязоха, след като се сблъскаха с Минехаха, която точно влизаше под навеса и мърмореше. Нощта беше мъглива и големи капки падаха със странен шум по листата на дърветата и по купищата въглища.

— От къде се задават? — попита Джон.

— Там… погледнете… не виждате ли някаква сянка да блуждае сред мъглата?

— Някой съгледвач?

— Може би.

Съветникът залегна и постави ухо на земята и остана няколко секунди заслушан.

— Идат, изглежда, че са много — каза, докато ставаше. — Бързо на конете! Ще се спуснем към прерията, защото те идат откъм планината.

Двамата трапери се затичаха към навеса, където ги чакаха оседланите коне и скочиха на седлата. Минехаха вече се бе настанила зад индианеца.

— Напред! — изкомандува Джон.

В същия миг сред мъглата писнаха бойните свирки на индианците, после отекнаха няколко изстрела. Преследването започваше отново.

Тропотът на четирите коня, отразен от отъпканата почва на площадката пред мината, веднага издаде ездачите им и посочи на индианците поетата от тях посока. Това впрочем беше неизбежно, тъй като гората отстоеше на триста-четиристотин метра, а и съветникът съзнаваше, че не ще може да се отдалечи тихо-мълком, понеже много добре познаваше острия индиански слух.

— Хм… ще ги накараме да ни гонят в гората — промълви той и силно пришпори големия си кон, следван с мъка от мустангите на Хари и Джордж.

След кратко спиране около навеса, за да се убедят, че няма скрити други бледолики, индианците се втурнаха отново с диви крясъци и лудешка стрелба в мъглата, която се надигаше от прерията и ставаше все по-гъста.

Щом стигнаха началото на гората, четиримата мъже нахлуха в нея като се стараеха да се движат вкупом, за да не се изгубят. Тежко на оня, който би останал назад — никой от другарите му не би си позволил да се върне, за да го търси. Както винаги, Джон водеше кавалкадата, а отзад Червен Облак я затваряше, за да не изостават мустангите на Джордж и Хари, които макар и издръжливи, не бяха тъй бързи като другите два едри коня, принадлежащи към най-добрата раса — андалузската.

Вече почваше да се зазорява, когато четиримата конници, след като преминаха няколко гори една след друга, стигнаха до началото на прерията. Гъста мъгла плуваше над високите треви, понесена от силен северен вятър, който се спускаше от най-високите върхове на Сиера Ескалада, червенеещи при първите слънчеви зари.

— Докато е тази мъгла, тя ще бъде спасението ни — каза Джон. — Да навлезем в тия облаци и да се опитаме да заличим следите си.

1 ... 48 49 50 51 52 53 54 55 56 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)