Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классическая проза » По границите на Далечния запад
По границите на Далечния запад - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

По границите на Далечния запад

Электронная книга - «По границите на Далечния запад». Краткое содержание книги:

За ония, които са повярвали на историите на Салгари, той несъмнено е бил човек на приключението, прекосил морета, убивал тигри в Индия, претърпял корабокрушение в Малая. Всъщност животът на Емилио Салгари преминал изцяло около едно писалище. Още докато бил жив — разказва биографът му Роберто Антонето — се появили стотина мними Салгариевци, които пишели истории в негов стил и ги издавали под свое име. Имало и заемки, които само леко променяли имената на героите и местата, описани от Салгари. Двама от тях заслужават да бъдат споменати: племенникът на Колоди, авторът на Пинокио, и внукът на Гарибалди. За много от тези случаи говорят безкрайните процеси, които истинският Салгари водил с издателитеизмамници.
Но що за личност бил този „писарушка“ Салгари? Защо подписвал писмата си до своята годеница „Твоят див малаец“? Защо пред домашния си лекар, който го лекувал от малария, се кълнял, че прихванал болестта в Индия? Каква нужда е изпитвал да се показва на балкона, преоблечен като пират, когато минавали ученички край дома му на „Корсо Казале“ в Торино, или да се дуелира със синовете си на двора, както твърдели съседите? Това дало повод на един виден психиатър. като се посъветвал с биографа на Салгари, да определи „казуса Салгари“ като характерен случай на митомания.
Още от младини Салгари страдал от болезнена амбиция, но света му се изплъзнал, всичко му убегнало. Опитал се да стане боксьор, колоездач, фехтовач, ала без успех. Скъсали го и на изпитите в морското училище в Триест. Затова героят, какъвто той не е могъл да стане, става действуващо лице в романите му. Така се родили Черният Корсар, Сандокан, Янец, ТремалНаик. Мариана. Йоланта и други. Героите на Салгари са красиви и снажни (а самият той бил висок метър и шестдесет), обладаващи необикновена сила (в противовес на заключението „слаботелесен“ на комисията на морското училище). Не му оставало друго освен да си измисли свой свят, да се превъплъти в своите герои. Романистите на английската и френската приключенска литература били до един пътешественици, обиколили по няколко пъти света. Бедният Салгари трябвало сам да придобие своя опит на пътешественик, тъй като никога не му се удало да напусне Торино. От градската библиотека, където отивал всяка сутрин, мъкнел в къщи десетки ситно изписани листове с имена на екзотични растения и животни, на географски описания и исторически справки. „Пътешественикът с бомбе“ можел да се придвижва в коя да е част на света, вещо и убедително да разказва както за морето и пиратските кораби, така и за джунглата, прерията или Северния полюс. Бил също така винаги готов да откликва с нов роман на всяко по-голямо политическо събитие: още незавършила испано-американската война за Куба, излязъл романа му „Капитанката на Юкатан“, тунизийското въстание било последвано от „Разбойниците от Риф“. Понякога фантазията му направо изпреварвала събитията, какъвто бил случаят с книгата му „Сред ледовете“, конфискувана от властите, понеже описвала досущ правителствения проект за полярна експедиция.
Наречен „италианският Жул Верн“, Салгари (1863–1911) оставил богато литературно наследство: осемдесет романа и сто й тридесет разказа. Плодовете на невероятната си фантазия изливал в своите съчинения, които били развлекателно и познавателно четиво за четири поколения. Огромното му творчество се разделя на четири поредици: Малайските пирати, Корсарите, Далечният Запад, Африкански и източни приключения.
В миналото Салгари е издаван у нас в подборен превод и на брошури, които далеч не са могли да го представят в истинския му ръст на голям приключенски автор.
След успеха на „Черният корсар“, който излезе през 1981 г. през тази година издателство „Отечество“ ще предложи на своите млади читатели освен настоящата книга, още „Тайните на черната джунгла“ и „Последната битка на Сандокан“, всяка една от които най-ярко представя отделните поредици на Салгари. Така едно голямо и забравено творчество през последните четиридесет години у нас ще намери отново мястото си сред другите творби за приключения и пътешествия.
Божан Христов
1 ... 46 47 48 49 50 51 52 53 54 ... 84
Перейти на страницу:

— Какво говориш, приятелю? — попита Хари.

— Подчинявай се и край! Знам за какво се отнася. Ах, добрите ми животни! От дни наред си търсят господарите. Докато съм жив няма да ги пришпоря.

— Извадете ласата! Ще минат оттук, сигурен съм — каза Червен Облак, който изглежда единствен бе разбрал какъв е случая.

Вече бе паднал мрак, но на небето блестеше огромна луна, издигнала се над високите върхове на планината. Сега всички чуваха отчетливо бесния галоп на голямо стадо коне, което се насочваше право към равната местност пред мината. Понеже още не знаеха дали върху конете има ездачи или не, независимо от уверенията на Червен Облак, бяха заредили оръжието си — можеше да се окаже някой отряд шайени, който се завръща от пореден набег.

— Залегнете зад купчината с въглища! — викна съветникът.

— Ти, Хари, остани с мен, Джордж да иде със златотърсача

Грохотът на голям брой препускащи коне ставаше всеки миг все по-силен: като че ли табун от коне прекосяваше горите около мината, в плен на неочаквана паника. И все пак не се чуваше никакъв човешки вик, явен знак, че всички тези животни бяха без ездач; а рядко се случва индианецът, който препуска, да не надава бойния си вик, та макар пред себе си да няма враг. Но когато дебне на бойната пътека и дъха му не се чува.

Бяха изминали четири-пет минути, когато четиримата мъже и Минехаха видяха от гората пред мината да излитат четири коня — два много високи и едри, и други два по-ниски и по-слаби, с развяти от вятъра гриви и вдигнати, дълги опашки, а гърдите им

— обляни в пяна. Зад тях препускаха тридесет или четиридесет други жребци с пламнали очи и озъбени уста, готови да хапят. Първите четири бяха конете на траперите и индианеца, останалите — диви мустанги, едни красиви, други не, принадлежащи на старата андалузска раса, потомци — както казахме преди — на първите внесени коне от конквистадорите на Мексико и на тези, дошли от другата част на американския континент с корабите на Ернандо де Лото край устието на Мисисипи.

Странното е, че дивият кон мрази опитоменият и открие ли го на свобода, напада го и го хапе до смърт. Тежко на конете, които побягват от асиендата, за да си възвърнат свободата! Прерията вече не им оказва гостоприемство. Мустангът го надушва, различава го, сбира останалите диви коне и заедно подгонват новодошлия, заобикалят го и го убиват с ритници и ухапвания.

Може би изплашено от шайените, стадото, преминаващо през прерията бе срещнало четирите коня на траперите и индианеца, и ги бе подгонило.

От колко ли часа продължаваше тази гонитба? Сигурно отдавна, защото целите бяха покрити с пяна, а хълбоците им се издуваха и прибираха като мехове. Четиримата мъже оставиха да минат техните коне, които имаха известна преднина, макар да личаха ухапвания по задните им части, после хвърлиха ласата и изстреляха един залп във въздуха, за да сплашат гонителите. Табунът, стреснат от гърмежите и от появата на хора, изведнаж спря, после светкавично се обърна и полетя обратно към гората, от която бе излязъл.

Четирите обучени мустанги продължиха галопа си и се насочиха към шахтата, защото точно там бяха оставили господарите си, после спряха на свой ред, понеже бяха чули познатите им свирки. Смелите животни, макар и уморени и възбудени от дългото препускане, наостриха уши. Пръв излезе напред големият кон на съветника, който наперено пристъпи и изцвили, последван от този на Червен Облак. Двата коня на траперите, които бяха малко дивички, за миг се подвоумиха, после и те тръгнаха към господарите си с танцова стъпка, от което двамата братя прихнаха от смях.

— Приятели, днес имахме голям късмет — рече Джон с развълнуван глас, докато галеше коня си по муцуната. — Сега съм сигурен, че ще мога да изпълня задачата, поверена ми от полковника и да спася децата му.

— И ние! — възкликнаха Хари и Джордж.

Червен Облак обаче не каза нищо, дори сбръчка чело, а очите му втренчени в Минехаха, изразяваха безпокойство, но момичето остана невъзмутимо. По всичко личеше, че във вените му течеше кръвта на страшната Яла.

Четирите коня бяха докарани под навеса, добре изтъркани, за да ги подсушат от пяната после ги оставиха да се излегнат над прясно откъсната, дъхава трева, която растеше около шахтата.

— До утре — каза Джон. — А вие, златотърсачо, застанете първа смяна. Отваряйте си добре очите и ушите. Шайените не са по-малко ловки от арапахите и е възможно вече да са забелязали присъствието ни.

— Имайте доверие в мен и спете спокойно — отвърна Червен Облак.

Докато Джон и двамата братя се настаняваха край конете си, за да поспят преди да дойде техния ред, индианецът взе одеялото и карабината си и отиде да седне край шахтата. Минехаха, която по всичко изглежда притежаваше необикновена издържливост, го последва, увита в кожената си мантия, докарана до плачевно състояние и черна като въглен, но все пак топла дреха. Бащата и дъщерята дълго време останаха без да си кажат нищо, като съзерцаваха или се правеха, че съзерцават звездите и луната, увиснала над назъбените върхове на Сиера Ескалада. В далечината се чуваше воя на койотите, понесен от горския вятър.

1 ... 46 47 48 49 50 51 52 53 54 ... 84
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)