Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Когато Клерфе се срещна с Лилиан, дълго не можа да откъсне погледа си от нея — до такава степен му изглеждаше променена. Бе й се обадил по телефона — два дни след като вече бе пристигнал в Париж, сякаш изпълняваше неприятно задължение, примесено с малко любопитство. Бе възнамерявал да остане с нея само един час, а остана цялата вечер. Причината не бе само в дрехите, веднага разбра това. Познаваше достатъчно жени, които се обличаха добре, а Лидия Морели разбираше от дрехи повече, отколкото строеви офицер от маршировка. Промяната бе в самата Лилиан. Клерфе имаше чувството, че преди няколко седмици се е разделил с едно полумомиче, едно скокливо и недорасло създание, а сега изведнъж намираше една истинска жена, току-що прекрачила мистичната граница на девичеството и още запазила неговото очарование, но вече придобила тайнствената увереност на млада красавица. Бе възнамерявал да я напусне, а сега се радваше и на малкото шансове, които му оставаха, за да я задържи. Далеч от нея Клерфе бе погледнал преувеличено и с предубеждение на всичко онова, което я бе правило да изглежда донякъде провинциална — несъответствието между интензивността на нейните чувства и плахата й неувереност му се бе струвало като лека истерия. Нищо от това не бе останало, В нея гореше пламък — спокоен и силен, а Клерфе знаеше колко рядко се среща това. Съществуваха безброй вощеници в сребърни свещници, а младостта често се вземаше за пламък, макар и да имаше нещо от него, докато помръкнеше от празни сметки и тъпо примирение. Но тук нещата бяха съвсем други. И как не го бе забелязал досега? Бе го почувствувал, но не бе искал да го признае! Струваше му се, че е видял някоя пъстърва, затворена в прекалено тесен аквариум, която тромаво се блъска навсякъде, изтръгва водорасли и размътва тинята от дъното. Сега изведнъж тя бе напуснала стъклените стени и изкуствената декорация на аквариума и бе намерила своя поток, бе попаднала в родната, си стихия и вече нищо не можеше да я възпре. Тя се забавляваше от собствените си бързи движения и се любуваше на всички цветове на дъгата, проблясващи като малки мълнии по гладката й кожа.
Няколко вечери по-късно Лилиан каза на Клерфе, че чичо й Гастон възнамерява да даде вечеря в нейна чест.
— Така ли? — възкликна той.
— Да. Той иска да ме омъжи.
— Все още?
— Повече от всякога! Опасява се не само за моето, но и за собственото си разорение, ако не престана да купувам рокли.
Седяха отново в ресторант „Гран Вефур“. Келнерът им донесе, както и първия път, морски език с препечени бадеми и отново пиха младо монтраше.
— В Рим, изглежда, си загубил словоохотливостта си — каза Лилиан.
Клерфе я погледна.
— Нима?
Лилиан се усмихна.
— А може би причината е в жената, която преди малко влезе в ресторанта?
— Каква жена?
— Нужно ли е да ти я посочвам?
Клерфе не бе забелязал кога в ресторанта е влязла Лидия Морели. Видя я едва сега. Какво, по дяволите, я бе довело именно тук? Не познаваше мъжа, с когото бе дошла. Знаеше само, че се казва Джонсън и че е много богат. Положително Лидия не си бе губила времето напразно, след като вчера й бе казал, че и тази вечер няма да се срещнат. Можа да си обясни как е открила следите му тъкмо тук — преди година двамата често бяха ходили в „Гран Вефур“. „Човек трябва да бъде предпазлив с любимите си заведения“ — помисли той ядосано.
— Познаваш ли я?
— Както много други. Нито повече и нито по-малко.
Той видя, че Лидия разглежда Лилиан, и не се съмняваше, че вече бе определила с точност до сто франка цената на всичко, което Лилиан носеше, знаеше откъде е купено и колко може да струва. Бе убеден, че е оценила дори обувките на Лилиан, макар и да не можеше да ги види. В това отношение тя бе повече от ясновидка. Естествено, ако бе помислил по-рано, можеше да избегне тази ситуация, но след като веднъж се бе създала, Клерфе реши да я използува. Най-простите реакции бяха винаги и най-успешни. Една от тях в случая бе ревността. Ако у Лилиан се загнездеше ревност, толкова по-добре.
— Облечена е превъзходно — каза Лилиан. Той кимна.
— Тя се слави с това.
Той очакваше да последва забележка за възрастта на Лидия, която бе на четиридесет години. Денем можеха да й дадат тридесет, а вечер — при подходящо осветление — двадесет и пет. Светлината в заведенията, където ходеше Лидия, бе винаги подходяща.
Лилиан обаче не спомена нищо за възрастта на Лидия.
— Много е красива — каза тя. — Имал ли си любов с нея?
— Не — отвърна Клерфе.
— Сглупил си — каза Лилиан.
Той я погледна изумено.
— Защо?