Живот на заем ((Небето няма избраници))

— В любовта никой не е по-зрял.

— Любов… — каза Лилиан. — Каква разтеглива дума! И какво само не се крие зад него! — Тя хвърли поглед към Лидия Морели. — Всичко е много по-просто, Клерфе. Ще тръгваме ли?

— За къде?

— Искам да се прибера в хотела.

Клерфе не отвърна нищо и плати. „Това е краят!“ — помисли той. Излязоха през средния вход, като минаха покрай масата на Лидия Морели, която се направи, че не го вижда. Колата на Клерфе бе паркирана върху тротоара на тясната уличка тъкмо пред ресторанта. Лилиан посочи към „Джузепе“.

— Ето го и твоя предател. Закарай ме до хотела.

— Не. Нека да отидем първо в „Пале Роял“. Градината отворена ли е? — запита той човека от паркинга.

— Разбира се, господине.

— Вече съм ходила там — каза Лилиан. — Но какво възнамеряваш? Да ставаш двуженец?

— Престани. Ела с мене!

Те преминаха под аркадите на „Пале Роял“. Вечерта бе прохладна и ухаеше остро на земя и пролет. Вятърът повяваше поривисто в градината и сякаш бе много по-топъл от нощта, притаила се сред каменните стени. Клерфе се спря.

— Не казвай нищо. И не ми искай обяснения. Не съм в състояние да ти ги дам.

— Но какво има тук да се обяснява?

— Нищо ли?

— Наистина нищо — каза Лилиан.

— Обичам те!

— Защото не ти направих сцена ли?

— Не — каза Клерфе — Това би било ужасно. Обичам те, защото ми устрои най-необикновената сцена!

— Не съм ти устроила никаква сцена — отвърна Лилиан и вдигна тясната кожена яка на жакета си. — Струва ми се, дори не знам какво се прави в такива случаи.

Тя стоеше пред него, а немирният вятър разбъркваше косите й. Изглеждаше му напълно чужда — една жена, която не познаваше и вече бе успял да загуби.

— Обичам те — каза той още веднъж, взе я в обятията си и я целуна.

Той усети нежния мирис на косите й и горчивия парфюм, облъхнал шията й. Лилиан не се съпротивяваше. Лежеше отпусната в ръцете му, безучастна, с широко отворени очи, сякаш се вслушваше в шума на вятъра.

Загубил търпение, той я разтърси.

— Кажи нещо! Направи нещо! Кажи ми да си вървя! Удари ми плесница! Само не бъди като статуя.

Тя се изправи и той я пусна.

— Защо да си вървиш? — попита тя.

— Значи, искаш да остана?

— Тази вечер думата „искам“ ми изглежда тежка като чугун. Човек нищо не може да направи с нея. Толкова е чуплива! Послушай вятъра! Нима той иска нещо?

Той я погледна.

— Знам, че говориш точно, това, което мислиш — каза той след известно време, дълбоко удивен.

Тя се усмихна.

— А защо не? Нали ти казах, че всичко е много по-просто, отколкото ти го приемаш.

Клерфе замълча за миг. Просто не знаеше какво да направи.

— Добре, ще те закарам в хотела — продума на края той.

Тя спокойно тръгна с него, закрачи до него. „Какво става с мене? — помисли той. — Аз съм объркан и се гневя на нея и на Лидия Морели, а би трябвало да се, сърдя единствено на себе си!“

Двамата стояха до колата. В този момент на изхода от ресторанта се появиха Лидия Морели и нейният спътник. Лидия отново поиска да се направи, че не забелязва Клерфе, но любопитството й надделя. Освен това тя и придружителят й трябваше да изчакат в тясната уличка, докато колата на Клерфе бъде изтеглена от бъркотията на паркираните един пред друг автомобили, за да могат да се доберат и те до своя. С перфектен nonchalance Лидия поздрави Клерфе и представи спътника си. Умението, с което се опита да установи коя е Лилиан и откъде идва, бе наистина удивително. Клерфе реши, че ще трябва да се притече на помощ на Лилиан, но скоро установи, че това не е нужно. Докато двамата служители при хотелския паркинг, ругаейки на висок глас, разместваха напред-назад коли, като спираха цялото движение, а той приказваше със спътника на Лидия за мотори и автомобили, между двете жени се завърза съвсем невинен на пръв поглед разговор, в който се нанасяха и отбиваха удари с убийствена любезност. В този изтънчен двубой Лидия Морели щеше да излезе безспорен победител, ако имаше насреща си противник от своя тип. Тя бе по-възрастна от Лилиан и далеч по-опитна и по-коварна от нея. Но стана нещо непредвидено — всичките й удари попадаха сякаш в памук. Лилиан се обръщаше към нея с такава обезоръжаваща наивност и с така обидна почтителност, че при цялата си предпазливост Лидия Морели не можа да скрие агресивните си намерения — нещо, което бе равносилно на поражение. Дори нейният спътник забеляза, че от двете тя е по-заинтересованата, а също и по-възрастната. [Nonchalance (фр.) — лениво, пренебрежително поведение, подчертана незаинтересованост и нехайност. — Б. пр.]