Случаят с подменената снимка

Той пак се засмя, хвана Дрейк за ръката и го помъкна към асансьора. Мариан Уайтинг бавно затвори вратата на апартамента.

— На тази снимка се вижда номерът на автомобила, Пол — започна да обяснява шепнешком Мейсън. — Снимката явно е направена съвсем скоро, а и колата е последен модел. Я да се отбием в твоята кантора в Сан Франциско, за да проверим чия е колата.

— Чудесна идея — съгласи се детективът. — Още повече, че е възможно вече да са открили нещо важно за Евелин Уайтинг.

— Какво мислиш за онзи тип, за когото се е омъжила, Пери? — попита Дрейк, след като двамата вече се бяха качили в едно такси. — Той беше ли на парахода, с който пътувахте?

— Не — отвърна Мейсън. — Според мен не беше. Освен това изобщо не мога да разбера цялата тази история с престоя й в Хонолулу. Вероятно е написала писмата предварително и ги е оставила в пощата, за да бъдат изпратени по-късно.

— Но какъв е смисълът на всичко това? — попита Дрейк.

— Откъде да знам, дяволите да ме вземат — отвърна адвокатът. — Освен ако не се е опитвала по този начин да си създаде някакво алиби.

— Със сигурност става дума точно за това, Пери. Вероятно след два или три месеца сестрата ще е готова да се закълне, че Евелин се е намирала по това време в Хонолулу, би могла дори да измъкне писмата и да ги покаже, за да докаже твърдението си.

— Единственият проблем е, че тя пътуваше обратно под собственото си име — възрази Мейсън. — Фигурира в списъка на пътниците като Евелин Уайтинг. Какво мислиш за това?

— Възможно е да е имала билет за отиване и връщане под това име — предположи детективът. — Или… или просто и аз не знам, Пери. Все още не разполагаме с достатъчно информация, за да можем да направим някакво сигурно заключение. Какво според теб е станало със съпруга й?

Мейсън повдигна рамене.

— И кой ли е бил онзи тип със счупения врат? — продължи с въпросите си Дрейк.

— Почакай, твърде вероятно е този тип със счупения врат да е бил съпругът й — извика приятелят му.

— Той под какво име се бе записал?

— Роджър П. Картман. Я ми опиши този човек колкото можеш по-подробно, Пол.

— Ами истинското му име е Джеймс Уитли, но е използвал също така и фалшиво име — Джеймс Кларк. Един такъв дребничък, сигурно не тежи повече от шейсет килограма, с фини черти и дребни кости. Забъркан е в няколко изнудвания, излежавал е присъди в „Сан Куентин“ и „Фолсъм“. След това успя някак си да се измъкне от процеса, при който срещу него бе повдигнато много по-сериозно обвинение. Съдията бълвал жаби и гущери срещу съдебните заседатели, след като чул оправдателната им присъда, но това не можело да спре изпълнението й. Очите му са тъмни, разположени доста близко, устните му са тънки, има високи скули на лицето и…

— Струва ми се, че е точно същият, Пол — прекъсна го адвокатът. — Онзи, когото тя уж обслужваше на парахода. Естествено, никога не успях да видя добре лицето му. Налагаше му се да държи главата си все на една страна, защото вратът му бе с шина, а и непрекъснато носеше големи тъмни очила. Но ясно си спомням, че беше човек с дребни кости и високи скули, а устните му бяха съвсем тънки. Челото му също бе бинтовано, но вече като че нямам никакви съмнения, че това е нашият човек.