Нарцис и Голдмунд

„Ето че погубих човек — мислеше Голдмунд и отново, и отново тази мисъл се връщаше, докато коленичи над мъртвия и видя как бледостта се разливаше по лицето му. — Мила майко Божия, убих човек“ — чу се той да си говори сам.

Изведнъж усети, че му е непоносимо да остане тук. Вдигна ножа си, обърса го в облечената от другия вълнена дреха, която ръцете на Лидия бяха изплели за нейния любим; вмъкна ножа в дървената калъфка и в джоба си, скочи и затича с всичка сила.

Смъртта на веселия скитник тежеше на душата му. Когато настана ден, Голдмунд с ужас избърса със сняг всичката кръв по себе си, която беше пролял, и безцелно, и наплашен блужда още един ден и една нощ наоколо. Лишенията на тялото бяха тези, които най-сетне го разтърсиха и сложиха край на страха и разкаянието му.

Залутан из пустата, потънала в сняг местност, без покрив, без път, без храна и почти без сън, той изпадна в голяма беда. Като див звяр у него виеше гладът, много пъти, изнурен, той ляга посред полето, затваря очи и се смяташе загубен, не желаеше нищо друго, освен да заспи и да умре в снега. Но винаги отново нещо го тласкаше, отчаян и жаден, той вървеше, за да спаси живота си, и сред най-жестоката, най-голямата неволя го освежаваше и осеняваше неосъзната сила на първичния отпор на смъртта, огромната мощ на голия инстинкт за живот. От един отрупан със сняг хвойнов храст с посинели от студ ръце той събра малките замръзнали ягодки и дъвка трошливите горчиви плодове, смесени с борови иглички — те имаха дразнещ остър вкус, а срещу жаждата ядеше пълни шепи сняг. Задъхан, дишаше във вкочанените си ръце, поседя на един хълм малко да почине, жадно се оглеждаше на всички страни — нищо освен голо поле и гора и никъде никаква човешка следа. Над него прелетяха няколко врани, зло той гледаше след тях. Не, няма да им се удаде да го изядат, не, докато още има капка сила в краката му, искра топлина в кръвта му. Голдмунд се изправи и отново поде неумолимата надпревара със смъртта. Той вървеше, вървеше и в треската на изтощението и крайното напрежение го овладяха странни мисли; водеше лудешки разговори със себе си — ту нечути, ту гласни. Говореше с Виктор, с промушения, дръзко и присмехулно му казваше: „Ей, хитри братко, как си? Свети ли луната през червата ти, момче, дърпат ли те лисици за ушите? Бил си убил вълк. Гърлото ли си му прегризал, или опашката си му откъснал, а? Искаше да ми откраднеш моя дукат, стар пияницо! Но нали малкият Голдмунд те изненада, нали, старче, погъделичка те между ребрата! А при това ти имаше торби, пълни с хляб и салам, а и сирене, ти, свиньо, ти, лакомнико!“ С подобни шеговити речи Голдмунд кашляше и лаеше на себе си, обругаваше мъртвия, чувстваше се победител над него, осмиваше го за това, че се бе оставил да го убие, да убие дебелака, глупавия самохвалко.