Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Общите принципи за приготвяне на аперитив са описани в „Изкуството на коктейлите“ на Дейвид Ембъри, една от малкото книги, които брат ми вземаше със себе си при всяко поредно преместване; той предпочиташе да изоставя повечето си вещи като змия, която свлича кожата си, или като измъкващ се крадец. Това е творба, която брат ми при различни случаи наричаше „сутеньорска“ или „най-добрата книга на всички времена“. Общата формулировка на Ембъри е съвършена. Той отбелязва, че един аперитив или коктейл трябва: първо, да бъде сух и студен или поне да стимулира апетита, на което сладките и топлите напитки не са способни; второ, винаги да оставя у пиещия интуитивна представа за броя на изпитите чаши, тъй че замайването да не му дойде изневиделица, както се случва при гъстите коктейли и онези, в чийто състав има яйца. Мартинито, дайкирито и уискито с лимонов сок са приемлива алтернатива на класическите френски аперитиви; лично аз отхвърлям повечето комбинации с вермут и кампари поради присъщия им отвратителен вкус (макар че хиляди са на друго мнение); виж, средиземноморските напитки с вкус на анасон — перно, узо и арак — са друго нещо. Джин с тоник е приемливо питие. Манхатънът е подценяван. Използването на скоч вместо бърбън при приготвянето на коктейли е недопустимо. Калвадосът може да се използва само с портокалов ликьор и лимонов сок: още една пренебрегвана в наши дни класика; макар че е най-добре да се пие чист, както прави това работникът, застанал до мен на барплота в едно малко кафене на партера на жилищен блок в Лориан — там имаше още едно кафене, обществена пералня, аптека, на чиято витрина висеше плакат, изброяващ различните видове отровни гъби, и магазин за обувки, който явно беше на ръба на фалита. Последните четири бяха затворени — и нищо чудно, като се има предвид, че беше седем без четвърт сутринта (макар че французите по принцип започват работа по-рано от англичаните).
Малко по-надолу свършваше обитаемата, човешка част на града, разграничена рязко като фронтовата линия в класическата окопна война, която в този случай се водеше между човека и търговията. Индустриалната зона на града процъфтяваше в метално-бетонна стохектарова градина от складове и коловози; камионите вече зареждаха, паркингите се пълнеха, автобусите олекваха. Поводът за моето присъствие беше отсрещната фирма за коли под наем, отваряща врати в седем и четвърт, където щях да сменя своето „Рено 5“ за високоскоростно „Пежо 306“ („Наръчникът за техники на наблюдение на Мосад“ препоръчва ежедневна смяна на превозното средство).
Работникът беше облечен в яркосин гащеризон, който служи за неофициална униформа на френската работническа класа; имаше гъсти черни мустаци, които сякаш теглеха надолу ъгълчетата на устата му и торбичките под очите му в един вид протест срещу властта на капитала, срещу веселието и самия живот; косата му, по-млада от всичко останало (боядисана?), беше сресана напред (като на римлянин в холивудски филм) над още сковано от ранния час лице; той закусваше, поне на теория, защото едва помръдваше, а цигарата в пепелника с реклама на перно бе единствен знак за собствена воля или двигателна сила, като изключим двойното еспресо и голямата чаша калвадос. Сърцето ми подскочи три пъти.