Дългът към удоволствието

Тъй или иначе, шампанското не е за всеки ден, също както и Моцарт. Ако вечерям неофициално, с цел да заситя глада си, похапвайки например на терасата на къщата ни в Сент Йосташ, предпочитаният от мен „съндаунър“ (като гледам яркото провансалско зарево над маслиновите, лавандуловите и увенчаните с лози хълмове, названието, напомнящо за залез, ми се струва особено подходящо) е blanc-cassis, напитката, за която горката мисис Уилоуби често се самопоканваше, когато не се самопоканваше да използва басейна ми или по някакъв друг повод. Тя пристигаше, стиснала твърде символично взета плетена кошница (в зависимост от настроението си обявяваше, че ще събира билки или гъби), вързала на врата си комично шалче, отблъскващо почервеняла и потна след изкачването по пътеката зад хълма, тъкмо когато вечерта придобиваше приятно приглушени оттенъци.

— Ау, каква прелест! — казваше тя. И понякога добавяше: — Розовко и красиво. — Слабостта към розовия цвят е безпогрешен признак за несъвършения вкус, който се свързва с определени групи и индивиди: английската работническа класа, големите френски ресторантьори, художниците на афиши в Индия и Господ Бог, чието фатално влечение към розовото е тъй очевидно в най-ярко кинематографичните му творения (залезът и фламингото).

Всъщност мисис Уилоуби беше просто една самоходна антология на безвкусицата, автор на серия престъпления спрямо висши ценности като изкуството и добрия вкус. В този смисъл тя служеше като мерна единица, като непризнат законодател на човечеството. Теоретичната й любов към всичко френско, сравнима по сила само с пълното й невежество спрямо всички аспекти на езика и културата на тази страна, се коренеше във вродената й неприязън към онези, които тя винаги наричаше „англичаните“, наблягайки на придобитата чрез покойния си съпруг корнуолска жилка. В същото време английският манталитет беше нейна основна черта, по-точно предхождаше и превъзхождаше всички други черти на характера й; той бе нейната първична същност, от която произтичаха останалите й качества; този манталитет избиваше през всяка нейна пора, също като чесънът след тъпчене с майонезата айоли. (Вкусът на чесъна — най-силен, когато е накълцан суров — се усеща по кожата седемдесет и два часа след консумацията. Рецептата по-нататък). Така че нейните словоизлияния на тема англичани — тяхната дребнавост и еснафщина, тяхната ниска култура, ужасните им политици, колониалните им безчинства в миналото, безобразната им кухня, мръсотията в градовете им, липсата на значими творци във всички основни жанрове на века, безвкусицата в облеклото, недоверието им към ярките цветове, автоматичното им презрение към всичко, което не познават или не разбират, незнанието на чужди езици, инстинктивния им консерватизъм, провинциализъм и емпиризъм (леко парафразирам), — нейните обвинения, скрити и явни, обикновено предявени под формата на случайни реплики и нехайни подмятания, успяваха единствено да изразят страстно и напълно неосъзнато себепрезрение. Това личеше и от гардероба й, който представляваше набор от моряшки фланелки, еспадрили (носени по време на километровия преход от нейния до моя дом по каменистите провансалски пътеки) и неподходящи за сезона барети; всичко това водеше до убийствена безвкусица, в която неизменно прозираше английската й същност и пълното й невежество. Имаше нещо много точно и „иронично“ в начина, по който съдебният следовател, занимаващ се с нейния случай, един мършав, интелигентно изглеждащ човек с безкрайно уморен вид, сякаш бе яздил чак от Париж и бе сменял конете, без самият той да спре да си отдъхне — непрекъснато я наричаше la femme anglaise, дамгосвайки я за вечни времена с прозвище, което най-малко бе искала да носи, но което всъщност неоспоримо оправдаваше. Докато описваше техническите подробности на раната от ловджийска пушка, която бе прекъснала живота на мисис Уилоуби — там, където куршумът бе излязъл през тила й, имаше внушителна дупка с диаметър цели осем сантиметра, неопровержимо доказателство за мощта на пушкалото на Жан-Люк, макар че това предизвика някои съмнения относно пригодността на старото оръжие за лов на птици и дребен дивеч, тъй като то несъмнено би превърнало всичко отстреляно в някакъв гаден, суров, натъпкан с олово пастет, — тишината в малката съдебна зала беше тъй дълбока и театрално застинала, че в паузите между думите на вещия следовател се чуваше тежкото металическо цъкане на електронния часовник. Пиер и Жан-Люк седяха на първия ред, безупречни и неузнаваеми в официалните си костюми. Виждах с крайчеца на окото си как Пиер върти в ръцете си една шапка от туид, която му бях подарил преди три Коледи. Собственото ми обяснение за това ужасно недоразумение (мисис Уилоуби явно не бе доразбрала изричните ми наставления да не минава през имението на братята през въпросния ден, тъй като те ме бяха предупредили, че ще ходят на лов — май не беше обърнала внимание на частицата „раз“ във френското изречение) беше решаващо. След като станалото бе обявено за нещастен случай, Пиер и Жан-Люк се обърнаха един към друг и си стиснаха ръце, а семейната им прилика стана по-видима от всякога в изражението на облекчение и едва сдържано тържество, придружено със зловонна въздишка, която единствено аз бях достатъчно близо, за да помириша. Имаше нещо много трогателно в простото достойнство, с което братята отпразнуваха, нека си го кажем, отърваването на Жан-Люк; с официалните си костюми и мрачния израз на лицата си по-късно те изглеждаха като в свои води сред колосаните салфетки на местния ресторант, удостоен с две звезди в „Мишлен“, чийто специалитет е печени чучулиги със сос мадейра.