Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Гейб потисна един стон и се тръшна върху мекия стол. Сега лекарят щеше да каже на жена му, че той е параноик, мамка му.
Той наблюдаваше как Хелън последва доктора и влезе в кабинета му. В последния момент тя му хвърли разтревожен поглед през рамо.
Гейб се бореше с неудържимото желание да грабне масичката за кафе и да я запрати в стената. Хелън щеше да излезе от кабинета, смятайки, че мястото му е в психиатрията. Никога повече нямаше да му повери сърцето си.
В осем часа, скоро след като с огромни усилия изяде вечерята си от сухо пилешко с грах, Гейб чу звъненето на телефона, от което се страхуваше.
— Аз съм, сър — каза Себастиан. Неговият обезсърчен тон подсказа на Гейб всичко, което искаше да знае.
— Казвай — отвърна той, подготвяйки се да понесе последния удар.
От другата страна на жицата настъпи дискретна пауза.
— Според местната полиция в шест часа сутринта в този район не е имало патрулна кола — бързо изрече Себастиан.
Тази информация не беше неочаквана за него, но въпреки това го накара да се почувства неудобно.
— А какво ще кажеш за името Манинг? — попита той задавено.
Представи си как Себастиан поклаща глава от другата страна на жицата.
— Нямат служител с това име — отговори той с равен глас.
Гейб примигна. Той имаше фотографска памет и съвършено ясно си спомняше крайслера, лъскавата му броня, искрящите му хромирани части. Беше му трудно да повярва, че си е измислил тези подробности.
— Там е проблемът, Себастиан — наложи си да каже той, — че посттравматичният синдром ме превръща в параноик. Така казва моят лекар. Оценявам, че направи това проучване вместо мен. Предполагам, че онова не се е случило.
Себастиан мълча дълго, несъмнено обмисляйки какво означава за Гейб да бъде параноик. Това означаваше, че няма начин в скоро време да се върне при тюлените.
— Ами тогава как си наранил рамото си? — попита той.
Гейб поклати глава.
— Не знам. Нещо се е случило, просто не знам точно какво. Може да съм загубил съзнание и да съм паднал върху нещо.
— Господи! — промълви подофицерът. Последва дълга пауза, докато той търсеше точните думи, с които да продължи. — Обади ми се, ако пак се случи нещо от този род — предложи той.
— Тъй вярно.
Гейб погледна семейството си. Хелън миеше чинии на умивалника. Малъри ги бършеше и прибираше. И двете се правеха, че не чуват нищо. За тяхно добро той се надяваше да не му се наложи отново да се обажда на помощник-капитана.
— Себастиан, не казвай на никого за това — добави Гейб с горчив привкус в устата.
— Няма, сър. Взводът се връща утре. Първо отделение скоро ще се събере.
Слушайки съчувствените нотки в гласа на Себастиан, на Гейб му се прииска да пропълзи под килима и да умре.
— Непременно — каза той, вкопчвайки се в своето достойнство. — Благодаря ти за помощта.
— Винаги можеш да разчиташ на мен.
Остави слушалката и забеляза, че пръстите му треперят. Вдигна глава и откри, че Хелън и Малъри го гледат въпросително.
— Това Себастиан ли беше? — попита Хелън, като бършеше ръце в престилката си.
— Аха — Гейб пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Той… каза, че момчетата пристигат утре. Ще искат да се съберем.
— О, чудесно — тя му се усмихна колебливо. — Навярно ще може да се съберете на нашата тераса.
Гейб кимна рязко.
— Разбира се, веднага щом приключа с лъскането.
Той прочисти гърлото си. Имаше нужда да остане сам, за да размисли над ужасяващия факт, че неговият ум му прави номера.
— Тази вечер смятам по-рано да се пъхна в леглото.
Той погледна Малъри, която имаше много разочарован вид.
— Ама аз исках да се разходим по плажа — възкликна тя.
Той погледна Хелън, която изглеждаше забележително спокойна. Неудържимият подтик да зарови глава във възглавницата се бореше със също толкова силното желание да се разходи по плажа, хванал ръката на жена си…
Но веднага си представи как един снайперист разполага оръжието си сред дюните. С далекобоен инфрачервен лазерен мерник мигновено щеше да открие Гейб… а може би и жена му и детето.
Тази опасност беше колкото неправдоподобна, толкова и абсурдна, той го знаеше. Параноята явно вземаше връх.
— Стъмнява се — каза Гейб, поглеждайки през прозореца към моравото небе. — Не искам да разхождаш кучето в тъмното.
И двете го погледнаха еднакво недоверчиво.
— Ами тогава ела с нас — логично предложи Малъри на висок глас.
Гейб се бореше с нелепия си страх. Нямаше никакъв снайперист. Той го знаеше. В същото време бе сигурен, че не е губил съзнание, докато тичаше. Съвършено ясно си спомняше всяка секунда от инцидента. В такъв случай някой наистина го преследваше. Ако беше така, той по-скоро представляваше слабото място на своето семейство, отколкото защитник. В продължение на цяла година те са разхождали кучето сами без всякакъв инцидент. Но той беше мишена за някакъв анонимен враг и като се присъединеше към тях, щеше да изложи живота им на опасност.