Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Забравил за болките, Гейб се шмугна под един балкон на къща от големи сиви тухли, макар че нямаше нужда да се снишава много, защото първият етаж беше доста високо над главата му.
Бликналият в кръвта му адреналин го накара да се почувства по-жизнен, отколкото през последните седмици. Скри се зад една широка колона, напрягайки слух да чуе стъпките на своя преследвач сред оглушителното биене на сърцето си.
Надяваше се онзи да го последва в тъмното. В тъмното Гейб имаше преимущество.
Не след дълго чу издайническия звук от хрущенето на пясъка под нечии крадливи стъпки. Стоеше напълно неподвижно в очакване човекът да дойде по-близо. Една светеща червена точка обходи сивите колони вдясно и вляво от него. Мъжът явно носеше пушка с лазерен мерник. Той определено не се шегуваше.
— Манинг!…
Гейб дочу отдалече прошепнатото повикване. Червената точка изчезна. Стъпките бавно се отдалечиха.
— Изгубих го. Измъкна се.
— Следващия път. Вече става много светло тук на откритото.
Гейб изчака да чуе затръшването на автомобилните врати, изчака полицейската кола да потегли и тогава излезе от скривалището си.
Докато наблюдаваше как задните светлини завиват зад един ъгъл и изчезват, цялото му тяло потръпваше от обзелата го със закъснение ярост.
Какво, по дяволите, бе избегнал на косъм? Защо местните полицаи бяха тръгнали да го преследват?
Дявол да ги вземе, заради тях му се виеше свят от въпросите, които си задаваше. Следващия път, бяха казали те. Не, нямаше да има следващ път, не и ако можеше да го предотврати. Щеше да отиде лично при шефа на полицията и да изясни ситуацията.
Дишайки тежко, той погледна надолу по улицата към дома си. Малъри. Беше я оставил да спи сама в къщата. Като се имаше предвид, че нападателите му знаеха къде живее, можеха да се върнат в къщата и да го чакат.
Поиска да се втурне към дома си, но после се закова на място. Къщата на помощник-капитан Леон се намираше по-наблизо. Щеше да отиде там и да разкаже на Себастиан какво се е случило, макар че то му изглеждаше безсмислено. Той щеше да го закара вкъщи, да провери дали районът е безопасен, да го подкрепи.
Избягвайки шосето, Гейб се втурна между къщите. Промушваше се под въжета за простиране на пране, натежали от хавлиени кърпи, заобикаляше живи плетове и избягваше лаещи кучета. След няколко минути вече се изкачваше по стълбите на малката къща на Себастиан с изглед към океана.
Едва бе почукал и приятелят му рязко отвори вратата.
— Ягуар! — удивено изрече той.
В бойна униформа и с голяма чаша кафе в ръка, Себастиан явно се канеше да тръгва на работа.
Гейб дълбоко си пое въздух, опитвайки се да успокои препускащото си сърце.
— Трябва да използвам телефона ти — каза задъхано той.
Себастиан мълчаливо отстъпи настрана и Гейб се отправи по най-краткия път към телефона в кухнята. След като сигналът прозвуча пет пъти, най-накрая един сънлив глас отговори:
— Ало?
— Мал, татко се обажда — пое си дълбоко дъх, стараейки се гласът му да звучи нормално. — Излязох да потичам. Бъди така добра да заключиш входната врата. Не отваряй на никого. Идвам след минутка.
След молбата му последва слисано мълчание.
— Добре — каза тя.
— Направи го! — настоя Гейб.
Остави слушалката и се обърна към Себастиан, който го гледаше втренчено.
— Себастиан — каза той, — според теб защо полицаите биха се опитали да ме убият?
Себастиан постави чашата на кухненския плот.
— Мисля, че ще е най-добре да започнеш от самото начало — предложи той с равен глас.
— Закарай ме до дома. Ще ти разкажа по пътя.
Приятелят му взе ключовете на своя „Форд Фалкон“ 1960-а, окачени на кука върху стената.
— Да вървим.
Благодарен, че присъствието на Себастиан му действаше успокоително, Гейб го последва навън и мигновено огледа околността за следи от патрулната кола. Щом се озова в стоманения корпус на автомобила, Гейб заописва подробно станалото, а Себастиан го слушаше напрегнато. След минута спряха на алеята за коли пред къщата на Гейб. Гейб очакваше реакцията на Себастиан. Помощник-капитанът не беше човек на бързите решения. Гейб знаеше, че разказаната история звучи абсурдно, ала връзката между двамата се основаваше на доверие. Ако някой можеше въобще да му повярва, това беше той.
— Какво да направя, Себастиан? — поиска отговор Гейб.
Яркото утринно слънце осветяваше долната половина на лицето на подофицера, докато очите му с цвят на еспресо оставаха в сянка.