Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

Куропалатът остави чашата си без да отпие от нея.

— Нямаш ми, значи, доверие — оплака се той. — Имаш своите си задачи, които явно не ме засягат. Ти също бъди внимателен. Вероятно ще пожелаеш да се срещнем, щом времето за това е назряло. Знаеш моята позиция. Знаеш какво можеш да очакваш от мен и какво не. Аз съм грък и ще се бия за родния си град.

— И аз също — отвърнах. — В това си приличаме. И двамата възнамеряваме да се бием, макар да знаем, че Константинопол ще падне. Не се надяваме на чудеса.

— Времената са други — призна той. — Не се случват вече чудеса. Господ е престанал да се намесва, но е свидетел на нашите мисли и дела. Нотарас се обърна с лице към иконата със Светите Влъхви и към кандилото с благовонно масло и вдигна ръка за клетва:

— Заклевам се във Всевишния и в неговия Син, в Светия Дух, в Светата Майка и във всички светци, че намеренията ми са безкористни и че желая само доброто на своя народ. Не жадувам за власт. Поставен съм на ужасно изпитание, но заради рода си и заради бъдещето на своя град и народ съм принуден да действам така, както сметна за най-добре.

Той толкова пламенно се кълнеше, та не можех да не му повярвам. Не е, значи, само пресметлив политик, а вярва истински, че постъпва правилно. Отстранен и обиден, с накърнена гордост, мрази латинците и затова е сътворил този свой блян и вярва в него. Фанатично, сляпо и пламенно, както онази простичка монахиня, която вярваше, че е видяла Богородица да плаче с кървави сълзи.

— Ще позволиш ли — попитах аз — още веднъж да се срещна с дъщеря ти Ана Нотарас?

— Какъв е смисълът от всичко това? — изненадано запита той. — Само ще предизвикаш ненужно любопитство. Как би могла тя да се покаже в компанията на човек, когото всички смятат, че е таен пратеник на султана?

— Все още не са ме затворили в Мраморната кула — отвърнах аз. — И ако Джустиниани може да се забавлява в компанията на знатните дами от Влахернския палат, то защо аз да не мога да покажа уважението си към дъщерята на куропалата?

— Дъщеря ми трябва да пази своята репутация — хладно и твърдо заяви той.

— Времената се менят — настоях аз. — Заедно с латинците са дошли и по-свободните нрави, присъщи на Запада. Дъщеря ти е пълнолетна и знае що върши. Защо не позволиш певци и музиканти да я веселят? Защо да не яздя до нея, когато отива на черква? Защо в някой слънчев ден да не я повозя с гребна лодка из пристанището? Твоята къща е толкова мрачна. Защо я лишаваш от малкото радост и веселие, преди да са настъпили дните на страдание? Какво имаш против мен, куропалате?

Той махна с ръка и рече:

— Много е късно за това. Тези дни изпращам дъщеря си извън града.

Наведох глава, за да прикрия лицето си. Новината не беше неочаквана, но въпреки това почувствах горчивината на загубата.

— Нека бъде волята ти — рекох. — Въпреки това имам намерение още веднъж да я видя преди да отпътува. — Нотарас ме погледна с големите си бляскави очи и в тях за миг се появи разсеяност, като че ли за момент прехвърляше в главата си възможности, които му бяха убегнали. След което отмахна с ръка, за да ги прогони, и се втренчи в прозореца, все едно че се опитваше да види тъмните морски вълни през стъклото и през блъсканите от вятъра кепенци.