Именникът на българските князе
- Автор: Чурешки Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Именникът на българските князе». Краткое содержание книги:
Феликс Каниц е видял надписа пред джамия в Провадия?!? Сходното с Именника е отбелязването на рода на благородника.
Петият надпис е означен като 60-ти по ред по подредбата на проф. Бешевлиев.
„Кан сюбиги Омуртаг. Негавонаис, зера таркан беше мой храненик, като отиде във войската той се удави в река Тиса. Беше от рода Кубиар.“
И този надпис е открит от Каниц пред джамия в Провадия!?! Отново успоредици с Именника в частта за рода.
Шестият по ред надпис е под № 61 в книгата на проф. Бешевлиев. Той е възпоменателен.
„Кан сюбиги Омуртаг: Шун, жупан таркана, беше мой храненик и умря във войската. Неговият род беше Кюригир.“
Местонахождението на паметника е в Плиска до голямата базилика. Името Шун прилича по окончание на Гостун и Вихтун от Именника на българските князе. Титлата „жупан“ е славянска.
Седмият каменен надпис е под № 62 при Бешевлиев. В превод гласи следното:
„Кан сюбиги Омуртаг … беше мой храненик и като отиде във войската, загина във войната. Той беше от род …дуар.“
Това е избен надпис от три парчета, открити в Плиска.
Осмият надпис отговаря на № 64. Преводът му е следния:
„Кан сюбиги Омуртаг, Славнас багатур багаинът беше мой храненик и като се разболя, умря.“
Находката е от с. Суютли (дн. Върбене) край Нови Пазар. Името Славнас е безспорно славянско.
Деветият надпис е отново възпоменателен и носи № 66.
„Кан сюбиги Омуртаг, Турдачис, кандидатът беше мой храненик. Той умря вътре.“
Надписът е бил похлупак на голям саркофаг до голямата базилика на територията на Плиска.
Десетият надпис е под № 68. Той е най-краткият досега:
„Кан сюбиги Омуртаг…“
Първоначално парчето камък е извадено от Плиска. Нищо повече от това не може да се каже.
Последният, единадесети надпис се намира под № 69 в труда на проф. Бешевлиев. Неговото съдържание е следното:
„Кан сюбиги Маламир. Чепа багатур боил беше кулубър и храненик на архонта. Той, като се разболя, умря. Това се постави за негов спомен.“
Надписът е намерен в турски гробища при с. Радко Димитриево, Шуменско!?
От изброените надписи се вижда една странна закономерност на вторичната им употреба — те са изпозвани като строителен материал и част са открити в турски (мюсюлмански) свещени места — джамии и гробища. Това обстоятелство е много любопитно и изисква внимателно и точно проучване. Що се отнася до подредбата спрямо съдържанието на надписите, то те биват два вида — строителни и възпоменателни. Само в тях стои „канас“, приемана за съответстваща на „хан“. Както се вижда съдържанието на надписите не позволява само по себе си да се докаже тюркския произход на владетелската титулатура, нито предоставя повече сведения за нейния произход, знаци на владетелско достойнство и рангово съответствие с други титили от времето на Омуртаг и Маламир. Важното сведение в приложените надписи, засягащо разчитането на титулатурата е приравняването на титлата „канас“ с византийското „архонт“, което все пак е някакава податка.
Византийските писатели използват най-често думата „архонт“, равнозначна на владетел, военен предводител или вожд. Понякога се среща титлата „кириос“ — господар, какъвто е случаят с Кардам и рядко, както това става в някои документи относно военните походи на Крум, в хрониките се употребяват думите „хегемон“ и „екзарх“, значещи съответно предводител и вожд. Единствено за Тервел е употребена титлата „кесар“, значеща „цезар“ и използвана от войската в обръщението й към византийския император. Според визнатийския церемониален списък на достойнствата във Византия кесар е престолонаследникът.
Латинските извори за българската история предпочитат обичайното „дукс“, което в смисъла на вожд или „рекс“, значи варварски крал. Понякога у средновековните латински хронисти се наблюдава терминологично объркване поради сложната многонародностна и многоезична обстановка на Изтока. Някои автори чистосърдечно заявяват, че не са в състояние да различат владетелските прозвища при аварите и сродните им племена, поради което се отказват да спазват задължителната ранглиста на чиновете. Освен „дукс“ и „рекс“, латинските хронисти посочват като подходяща дума за владетелското начало у българите понятието „принцепс“, значещо „предводител“, „първенец“ или „вожд“.
Наред с летописните текстове по камъни, хипотетичната титла „кан“ = „хан“ се разчита и на един медальон, произведен от гравьори на Омуртаг. На пръв поглед такова съвпадение е обяснимо и логично само по себе си, но след обстойно проучване трудно би се появило непоклатимото убеждение за правомерността на четенето „кан“ в буквите на украшението.