Именникът на българските князе

Не е взета под внимание и близката традиция в географско отношение да се издигат подобни надписи на камък. Става дума за Боспорските надписи, които съдържат именни успоредици както на данните от Именника, така и от хрониките на византийските и латински летописци от VIII-Х в. Боспорските надписи притежават невероятна стойност за разчитането на българската история биха могли да разкажат много след щателна обработка и проверка. Те несъмнено биха помогнали на изследователя да разчете не само издигнатите езически колони от времето на Омуртаг, но и да определи вида и начина на културни влияния, на които без съмнение народът на Исперих и Авитохол е бил изложен в старинните си обиталища.

Големият пропуск на историците, разчитащи надписите в затворена методологическа схема се състои в откъсването на каменните колони от по-късните, но културно и родствено свързани с тях текстовете на славянски език. Дори ако наистина българите да са принадлежали политически към някаква тюркска групировка във върховната власт над степите, фактът на славянизацията през IX–Х в. просто задължава записаното (и затова поддаващо се на филологическа проверка и систематизация) в книгите да бъде поставено под някакъв ъгъл към ранните текстове на държавата. В противен случай се губи вътрешната връзка между документите, а то значи и липса на интерпретационна възможност за установяването на връзка в историческите деления. За епохата на Първото българско царство историците нямат основание да виждат скъсване на езиковата приемственост, защото християнизацията на българите не е равносилно на славянизация. Славянското начало е изключително силно в ранните години на българската история за да бъде отстранено насилствено от прочита на старинните текстове. Към подобна представа насочва и етнографската култура на българите, в която няма тюркски влияния освен някои останки, проникнали в народната култура по време на турското робство.

Дори напротив. Ако не се вземе предвид писмената традиция от епохата преди превода на Света Библия историографията изпада в затрудненото положение да влезе в противоречие с езика на документа или да го остави без обяснение. Така например най-прочутият и най-преписван през Средновековието народно-езиков текст на Чреноризец Храбър — „За буквите“ остава висящ във въздуха. Съвсем ясно е, че държавно-народностната идеология на каменните надписи и идеологията на „За буквите“ е една и съща и това е политико-културната алтернатива на „Гръцката империя“, т.е. Византия. Съвсем ясно е също така, че казаното от Черноризец Храбър за „чертите и резките“ с които пишели славяните не може да не се използва в случаите, когато се разглеждат надписите, защото символиката, очевадно посочено от Черноризец Храбър съвпада с четеното на някои букви или черти. Също така недвусмислено е казано от Черноризец Храбър, че първоначално славяните използвали гръцки букви, но не могли да предават славянските звуци като „ж“, „ч“ и „ш“ с тях, което разяснение приканва учения към по-различно звуково комбиниране в текста на българските колони от звуковото подреждане при разчитането на старогръцки или византийски каменни надписи. Ако Черноризец Храбър беше използван като изходна точка в прочита на надписите — а за това има повече от обосновано оправдание — и ако четено им не беше предпоставено, а следваше правилата на разчитане на непознат език с общо търсене на успоредиците и с вземане под внимание на славянската писмена традиция, то каменните надписи от времето на силните езически владетели биха имали различен прочит. При това много по сигурен и устойчив, защото прочита щеше да притежава успоредици в синхрон и диахрон, като при диахрона податките щяха да бъдат в двете посоки — ante quem и post quem.