Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Крепостта не беше голяма. Дворът между каменните стени бе около двеста квадратни метра. Няколко фигури в неизменните качулки крачеха по стените. Между тях нямаше въоръжени хора. Свещеникът въобще никъде не бе видял оръжие, освен ножа в ръката на Чи-Чук.
В средата на двора се намираше квадратна кула на три етажа и с няколко тесни прозореца. Плоският покрив правеше това съоръжение да прилича на сив каменен куб, чиито ръбести очертания подчертаваха неприветливостта на околния пейзаж. Сякаш целият този строеж е бил граден със суха и студена пресметливост, която изключва всякакъв намек за красота или фантазия. Хиеро наблюдаваше и запомняше. Никой от сънародниците му не бе прониквал така дълбоко в леговището на врага — ако все пак е прониквал, то не се е връщал. „Аз трябва да се върна“ — тази мисъл не оставяше намира свещеника.
Влязоха в една тясна врата и продължиха по слабо осветен каменен коридор. Мъждукащите синкави лампи едва прогонваха мрака. Хиеро погледна назад над косматото рамо на носача си. Сивият дневен сумрак изчезна зад завоя на коридора. Накрая, след още няколко завоя, започнаха да се спускат надолу. В същия миг се раздаде гласът на З’дан, усилен от каменните стени.
— Манун е под нас, свещенико. Само там ние, членовете на Великото Братство, намираме почивка, покой и защита от глупавата суетност на света. Дълбоко под земята цари пълно мълчание, което така жадуваме и безмерната пустота, към която се стремим. Само тя може да поддържа усъвършенствуването на чистия разум — гласът му прогърмя в полумрака и многократното ехо заповтаря: — разум, разум, азум, зум, — после затихна в дъното на тъмния коридор.
Неочаквано спряха. Отвори се малка желязна вратичка и лемутът, като се наведе, влезе в нея. Той хвърли Хиеро на намиращия се в ъгъла на килията сламен матрак и излезе навън, като не забрави да награди пленника със злобен поглед и тихо, но едва сдържано ръмжене от ярост.
— За известно време ще се разделим, свещенико — донесе се от коридора гласът на З’дан. — Почивай и се готви! Скоро ще те извикат.
Желязната врата глухо изтрака и се затвори. В килията се възцари пълно мълчание.
Хиеро се огледа. Помещението бе издълбано направо в скалата. Нямаше прозорци и само горе близо до тавана се виждаше цепнатина, такава тясна, че в нея дори ръка не можеше да се провре. Но от нея поне проникваше чист въздух. Малък светилник на тавана, пазен от метална мрежа, даваше достатъчно светлина. Площта на килията бе не повече от десет квадратни метра и в нея освен сламеника и кофата с капак нямаше нищо друго. В ъгъла се виждаше решетката на помийния отвор, от който идваше лоша миризма.
Непосредствено до сламеника се намираше поднос с глинени паници с вода и някаква мътна течност приличаща на вино, както и парче прост черен хляб. В училището на Абатствата го бяха научили на изкуството мислено да разпознава състава на храната. Затова успя да разбере, че виното съдържа примеси на неизвестно вещество, но хляба и водата му изглеждаха безвредни. Изля виното в отходната тръба, изяде хляба, напи се и легна на мизерното си легло. Въздухът бе влажен, но не и много студен и той се почувствува напълно удобно. Болката от огромната синина на гърдите още беше силна, но вече можеше да се търпи. Като си отдъхна за известно време, той започна мисления си експеримент.
Намали менталната защита на мозъка си на едва забележима величина. Сега приличаше на човек, който се крие зад каменна стена и така се спасява от враждебни сили или опасни животни, намиращи се навън. Съвсем внимателно Хиеро започна да пробива дупка в бариерата. Измъкваше камък след камък, като често спираше и ослушваше. Стараеше се преди всичко външната повърхност на стената да изглежда цялостна и най-проницателния поглед да не намери в нея и най-малката пролука. Но докато тази пролука не се появи, той ще е лишен от връзка с външния свят и няма откъде да получи помощ. Свещеникът, песъчинка след песъчинка, камък след камък, бавно продължи да разгражда невидимата стена-защита на мозъка му.
Но от последната крачка нямаше нужда. Мозъкът му бе станал така чувствителен и изобретателен в намиране на средства за защита, че успя навреме да разбере: Нечестивият го чака отвън! Това бе един опасен експеримент. Враговете чакаха и непрекъснато го следяха. Още миг и щяха да завладеят разума му, като го превърнат в безмозъчна кукла!
Също така внимателно, както и разграждането, той възстанови бариерата. Сега враговете можеха да нахълтат в килията и с един удар на меча да го убият, но над душата и мозъка никога нямаше да властвуват.