Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Усети нещо твърдо под пръстите си. Проблясък на светкавица разкри череп на кон, който стърчеше в калта, сякаш изникнал от зъб на хидра. Дръпна рязко назад ръката, напипала конската муцуна, студените зъби, оголени иззад съсухрените устни. Нямаше очи — кухините бяха пълни с кал. Зад него се подаваше изметната дъсчена преградка — остатък от амунициите, в които е бил впрегнат. Странна — почти невъзможна — беше мисълта, че това адско прокълнато място някога е било селски път, безметежно кътче от безметежна Франция. Този кон е потрепвал с копитата и е теглил каруцата, за да откара стопанина на пазар или да занесе млякото и пощата на селяните. Когато нещата имаха смисъл. Някога те наистина имаха смисъл. Не си спомняше съвсем ясно такива времена, но не искаше да повярва, че не ги е имало. Светът някога е бил порядъчно място. Сега селските пътища, къщите, товарните коне — всичко онова, което някога бе отделяло цивилизацията от дебнещия мрак, беше смляно в хомогенна първична тиня. Къщи, коне, хора. Миналото, мъртвите. Под проблясващата светлина на светкавиците видя около себе си разхвърляните трупове на войници — вероятно Томита като него или пък немци: нямаше как да ги разпознае. Националност, достойнство, живот — всичко бе покосено. Като коледен пудинг, осеян с парички, калта беше поръсена с разтрошени отломки живот — парчета от ръце и крака, торсове с откъснати от снаряд крайници, ботуши заедно с краката в тях, парцали от униформа с полепнала по тях кожа. Други, не чак толкова осакатени тела, лежаха сред парчетата, разкъсани от бомби, разхвърляни като кукли, погълнати най-напред от океана от свирепа кал и после измити от яростния дъжд. Празни, невиждащи очи, зейнали усти; те се давеха, всички се давеха в тинята. И всичко навсякъде, независимо дали някога е било живо или не, тънеше в отвратителния цвят на изпражнения.
Това беше Блатото на отчаянието. Деветият кръг на ада. И ако в края му не чакаше спасение, то Вселената беше гадна и зле измислена шега.
Разтреперан и стенещ, Пол продължаваше да пълзи, обърнал гръб на разгневеното небе.
Мощен трус го натисна в тинята. Земята се разтресе и го погълна.
Докато се издигаше обратно към въздуха, отново чу пронизително изсвирване и земята пак се надигна. На двеста метра от него взривът подхвърли нагоре огромна буца кал. Покрай него изсвистяха по-дребни буци и камъчета. Иззад германската линия затрака картечница и изрисува върху хоризонта огнена диря, която освети релефа от кални могили по огромното поле. Пол се разкрещя. Избухна нов снаряд. Плисна кал. Нещо драсна с горящ нокът гърба му, разкъса ризата и кожата му, а писъкът на Пол разцепи тътена и секна, щом отново пльосна лице в калта.
За миг си помисли, че умира. Сърцето му заби на пресекулки и така учестено, че се запрепъва в себе си. Сви пръсти и после помръдна ръката си. Сякаш някой го беше разпорил и го мушкаше с кука за плетене по гръбнака, но май всичко беше наред. Примъкна се половин метър напред и застина неподвижен — нов снаряд избухна зад него и вдигна във въздуха вихрушка от пръст и парчета от тела. Можеше да се движи. Беше жив.
Сви се в една локва и притисна с ръце главата си, като се опитваше да заглуши влудяващия рев на оръдията, много по-мощен от тътена на гръмотевиците. Лежеше неподвижно като труповете, осеяли ничията земя, с парализиран от ужас мозък, и чакаше бомбардировката да затихне. Земята се тресеше. Над главата му свистяха нажежени шрапнели. Трийсетсантиметровите снаряди на германските оръдия продължаваха да връхлитат в безмозъчна, ритмична като удари на парен чук последователност — усещаше тежката им стъпка, докато обхождаха британските окопи от единия до другия им край и оставяха кратери, отломки и раздробена плът.
Оглушителният трясък не спираше.
Беше безизходно. Бомбардировката никога нямаше да свърши. Това беше кулминацията, финалът, мигът, в който войната щеше да подпали самите небеса и облаците щяха на рухнат разискрени в пламъци като пламтящи завеси.
„Измъкни се оттук — или умри!“ Тук нямаше къде да се приюти, къде да се скрие. Пол се обърна пак по корем и отново започна да се промъква напред, а земята под него се тресеше.
„Измъквай се или умри!“ Земята пред него постепенно се спускаше надолу — някога, преди да започнат да падат снарядите, там долу сигурно бе текъл ручей. На дъното се стелеше мъгла. За Пол това беше само скривалище, дрезгав полумрак, който щеше да го обгърне като одеяло. Скрит в него, можеше да заспи.
Да заспи.
Думата бликна в изтерзаното му съзнание като пламъче в тъмна стая. Да заспи. Да легне и да престане да усеща трясъците, страха, безкрайните мъки.