Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Да заспи.
Стигна до ръба на полегатия склон, прехвърли се и запълзя надолу. Всичките му сетива бяха приковани към хладната бяла мъгла на дъното на падината. Когато навлезе в глухия пласт мъгла, ревът на оръдията като че ли поутихна, макар че светът продължаваше да потръпва.
Продължи мъчително напред, докато мъглата се захлупи над главата му и скри стрелкащите се в небето червени отблясъци. Обгърна го прохладна белота. Тътенът в главата му стихна.
Запълзя по-бавно. Нещо изпълваше сумрака — множество тъмни, продълговати, разпръснати по склона силуети. Примъкна се наблизо, присвил болезнено очи, които смъдяха от мръсотията, напрягайки се да различи какво представляват.
Ковчези. Десетки разхвърляни ковчези — някои стърчаха над разровената кал като кораби, порещи вълните. Много от тях бяха изсипали обитателите си: мръснобели, усукани чаршафи покриваха полегатия склон, сякаш и собствениците на ковчезите бяха побегнали от войната.
Оръдията все така бумтяха, но трясъкът им беше странно приглушен. Пол се сви, втренчил поглед, и разсъдъкът му като че ли започна да се възвръща. Това беше гробище. Пръстта бе пропаднала и разкрила старо гробище — паметните плочи отдавна бяха натрошени на парчета. Преситената от смърт земя бе изплюла мъртъвците.
Пол навлезе още навътре в мъглата. Сега тези трупове бяха също толкова бездомни, колкото и онези негови събратя горе — стотици трагични истории, които никой нямаше да научи сред грохота на всеобщата смърт. Нечия изсъхнала глава висеше от опръсканата с кал бяла венчална рокля, а челюстта й се поклащаше, сякаш собственичката й призоваваше жениха, изоставил я самичка пред олтара на смъртта. Наблизо дребна ръчичка на скелет се подаваше изпод капака на мъничък ковчег — бебето се бе научило да помахва за „довиждане“. Пол се задави от риданията на смеха.
Смъртта беше навсякъде — в безкрайно разнообразие. Това беше Страната на чудесата на Онази с косата, увеселителният парк на Черната чума. Един проснат възнак скелет в старовремска военна униформа като че беше дочул тръбата за сбор и се опитваше да допълзи до бойното поле. Прогнил саван разкриваше две дечица, увити заедно, с устица като кръгли дупчици — сякаш изпълняващи химни ангелчета от сантиментална картичка. Стари и млади, големи и малки, всички те бяха запокитени да се присъединят към непознатите чужденци, които измираха горе на тълпи, и да се слеят с тях във всепоглъщащата кал.
Пол продължи да се промъква през мъгливото обиталище на мъртвите. Тътенът на войната оставаше все по-назад и това го караше да продължава нататък. Щеше да стигне там, където изобщо не се чуваха оръдията. И да заспи.
Един ковчег в края на изкопа привлече погледа му. Отвътре се подаваха тъмни коси, развявани от вятъра като клонките на дълбоководно растение. Капака го нямаше и щом допълзя по-наблизо, видя женско лице, сгушено сред гънките на чаршафа — беше странно запазено. Нещо в бледия профил го накара да спре.
Взря се. Изтръпнал, приближи ковчега, опря ръце на калните дъски и се приведе над нея. Ръката му издърпа разложения муселин.
Беше тя. Тя. Ангелът от сънищата му. Мъртва, в ковчег, увита в мръсен покров, изгубена завинаги за него. Вътрешностите му се свиха — стори му се, че ще пропадне в себе си, ще се смали и ще изчезне като сламчица в огъня. Но тя отвори очи — черни, черни и пусти — и бледите й устни помръднаха:
— Ела при нас, Пол.
Той изпищя и отскочи, но се препъна в дръжката на ковчега и се пльосна по очи в калта. Запълзя с всички сили. Мяташе се из лепкавата кал като ранен звяр. Тя не стана и не го последва, но кроткият й призивен глас се носеше след него през мъглата, докато не го погълна собственият му мрак.
Намираше се на непознато място — по-странно от всичко, което бе виждал някога. Обкръжаваше го… нищо. Истинската ничия земя.
Пол се надигна — чувстваше се странно вдървен. В главата му все още пулсираше ехото на битката, но наоколо бе тишина. Беше покрит с дебел пласт кал, но земята, върху която лежеше, не беше нито мокра, нито суха, нито твърда, нито мека. Мъглата, през която бе пълзял, беше изтъняла, но накъдето и да погледнеше, не виждаше нищо освен перленобяла празнота.
Изправи се на краката си, които трепереха. „Беше ли успял да избяга? Мъртвият ангел, селото от ковчези — не беше ли сън всичко това?“
Направи крачка, после — още няколко. Нищо не се промени. Очакваше всеки миг през мъглата да се очертаят познати форми — дървета, скали, къщи, но празнотата сякаш се местеше заедно с него.
След продължило като че ли час напразно скитане седна и се разплака — безпомощен от изтощение и объркване. Мъртъв ли беше? В чистилището ли бе попаднал? Или по-лошо — човек все пак би могъл да се надява, че някога ще излезе от чистилището — не беше ли това мястото, където човек отива завинаги след смъртта си?