Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
Майлс се размърда на мястото си, като едва сподавяше смеха си.
— Това, което никак няма да е лесно, е как ще кажа на следователите, че търсим някакво си говорещо куче! За бога, Док!
— Просто събери всяка възможна информация за куче, което се предполага, че може да говори. Колкото и да е трудно, може да имаме късмет. Имаш ли възможност да отсъстваш за малко и да дойдеш дотук?
— Разбира се. Няма да ми се отрази зле, всъщност. Занимавам се с един случай по данъчните изчисления и съм затънал до гуша в математика. А ти значи си в Шангри-Ла? С кого си там?
Настъпи пауза.
— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, Майлс. Най-добре е да видиш като дойдеш, съгласен ли си? И не забравяй да ми изпратиш парите! Можем да разчитаме само на това!
— Не се безпокой, няма да забравя. Хей! — Майлс все още се колебаеше, заслушан в тишината отсреща на линията. — Дали всичко при теб е наред? Имам предвид освен това, което вече ми каза? Ти добре ли си?
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Добре съм, Майлс. Наистина съм добре. Скоро ще можем да си поговорим. Можеш да ми се обадиш тук, ако е необходимо. Само не забравяй, че трябва да ме потърсиш на твоето име — гледай да не се объркаш.
Майлс гръмогласно се разсмя.
— Та нима мога да се объркам повече, отколкото вече съм, Док?
— Представям си. Всичко хубаво, Майлс. Много ти благодаря.
— До скоро, Док.
Линията прекъсна. Майлс остави слушалката на вилката и се изправи. Но какво е това? — мислеше си той и се усмихваше. Какво наистина е това?
Като си тананикаше жизнерадостно, той отиде до барчето и извади бутилка Гленливет — уискито, което Бен Холидей най-много обичаше. Реши, че има достатъчен повод да се почерпи.
КОПЧЕТО, КОПЧЕТО
Абърнати лежеше в тъмната си клетка и се унасяше, сънувайки слънцето на Отвъдната земя и зелени поля. Последните един-два дни не му беше добре и той отдаваше това си състояние на факта, че е затворен през цялото време и на храната — по-скоро на липсата й. Имаше известни подозрения, че нещо в тази среда изобщо му действаше омаломощаващо и то нямаше нищо общо с настоящите обстоятелства, ала нямаше начин да провери тази своя теория. Както и да е, повечето от времето си прекарваше в дрямка, намирайки, доколкото му беше възможно, известно убежище в сънищата си за други времена и места.
Елизабет от два дни вече не беше идвала при него. Забеляза, че пазачите му се появяват по-често и предположи, че тя не се появяваше просто поради страх да не бъде разкрита. Майкъл Ард Ри дойде при него веднъж. Но това също беше поне преди два дни. Майкъл беше погледнал своя затворник съвсем безучастно, беше го попитал, дали има нещо да му даде и беше напуснал без да каже нито дума повече, когато Абърнати съвсем категорично му заяви, че само си губи времето.
Никой друг не се беше появявал изобщо.
Абърнати започваше да се плаши. Започваше да вярва, че може наистина да бъде оставен просто да си умре тук.
Тази мисъл го накара да се разсъни, сънищата му изчезнаха и реалността на ситуацията, в която се намираше, го връхлетя отново с пълна сила. Той се вкопчи в мисълта за смъртта. Реши, че може би няма да е толкова страшно, ако се изправи открито пред една такава възможност. Обмисляше какъв избор би могъл да има по отношение на Майкъл Ард Ри и медальона. Всъщност нямаше никакъв друг избор. Той съвсем определено не можеше да отстъпи на Майкъл медальона. Неговата съвест и дълг не му позволяваха такова нещо. Толкова могъща магия не можеше да се остави в ръцете на един толкова зъл човек. Дори и смъртта би била за предпочитане пред нещо подобно.
Разбира се, след като умре, какво би попречило на Майкъл да вземе медальона от безжизненото му тяло?
Той отново падна духом, когато се замисли за подобна възможност и отново затвори очи, опитвайки се да избяга в сънищата си.
— Ей! Абърнати! Събуди се!
Абърнати повдигна клепачи и зърна Елизабет, застанала пред клетката му. Тя нетърпеливо ръкомахаше. — Хайде, Абърнати, събуди се!
Абърнати се надигна вдървен, пооправи изпоцапаните си дрехи, пъхна ръка в джоба си, за да извади оттам очилата и ги сложи на носа си.
— Аз съм буден, Елизабет — продума той сънено и внимателно намести очила.
— Чудесно! — промълви тя, като неумело се опита да отвори вратата на клетката. — Защото ще трябва да излезеш оттук още сега!
Абърнати гледаше объркан как момиченцето намества ключа в ключалката, превърта го и дръпва решетката. Вратата на клетката се отвори.
— Е, какво ще кажеш? — промълви тя доволна.
— Елизабет…