Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
От време на време промърморваше нещо от рода на „Кръстници!“ или „Опит ще ми трупат!“.
Но дори Маграт, която не беше толкова обиграна, вече можеше да почувства Генуа, тъй както барометър чувства атмосферното налягане. В Генуа историите възкръсваха. В Генуа някой се беше захванал да направи мечтите реалност.
Помните ли някои от нещата, за които сте си мечтали?
Градът се гушеше в делтата на река Вю, която беше изворът на благоденствието му. А Генуа процъфтяваше. Преди време речното устие бе под негов контрол и трафикът се облагаше с данъци по начин, който не би могъл да бъде наречен пиратски, защото се въртеше от градската управа и затова се смяташе за икономика и беше съвсем в реда на нещата. А блатната и езерната част от водосбора осигуряваха пълзящите, плуващи и летящи съставки на кулинарното изкуство, което щеше да е световно прочуто, ако, както вече бе посочено, хората пътуваха повечко.
Генуа беше богат, мързелив и необезпокояван град и навремето основните му дела се състояха в онзи специален вид гражданска политика, присъщ за някои градски законодателства. Например тогава той можеше да си позволи най-големия клон на Гилдията на убийците извън Анкх-Морпорк и членовете му бяха толкова заети, че човек понякога трябваше да чака с месеци24.
Но всички убийци отдавна го бяха напуснали. Някои неща отвращаваха дори чакалите.
Градът се появи изневиделица. Отдалеч приличаше на сложен бял кристал, израстващ изпод кафяво-зелените блата.
В по-близък план последователно се превръщаше във външен пръстен от по-дребни постройки, после във вътрешен пръстен от големи, внушителни бели къщи и накрая, към самия център — в дворец. Висок, лъскав, с многобройни кули, той приличаше на кукленски замък или на някакво ексцентрично сладкарско изделие. Всяка една от тънките му кули изглеждаше проектирана специално за пленени принцеси.
Маграт потръпна. Но после се сети за вълшебната пръчка. Феите-кръстници си имат отговорности.
— Напомня ми за една от историите с Черната Алис — обади се Баба Вихронрав. — Сещам се, като беше заключила онова момиче с дългите плитки в точно такава кула. Салата-Маруля или както там се казваше.
— Но тя се е измъкнала — отбеляза Маграт.
— Да, добре е човек да си пусне дълга коса — съгласи се Леля.
— Ха. Селски митове — отсече Баба.
Наближиха градските стени.
— На портите има стража. Ще прелетим ли отгоре? — попита Маграт.
Баба присви очи срещу най-високата кула.
— Не — отвърна тя. — Ще се приземим и ще влезем пеша. Да не тревожим хората.
— Зад онези дървета има приятно затревено равно място — посочи Маграт.
Баба пробва няколко крачки напред-назад. Ботушите й жвакаха и пльокаха обвиняващо.
— Виж, казах ти, съжалявам — измрънка Маграт. — Просто изглеждаше толкова равно!
— Водата най-общо изглежда така — рече Леля, седнала на един пън да изцеди роклята си.
— Но дори и вие не разбрахте, че е вода — оправда се Маграт. — Изглеждаше толкова… толкова тревисто, с всичките му бурени и треви, дето плуват в него.
— Струва ми се, че земята и водата тука не могат да решат коя какво да бъде — констатира Леля. Тя изгледа маларичната околност.
От блатото стърчаха дървета. Имаха дрипав и чуждестранен вид и сякаш гниеха още при покълването си. На местата, където се виждаше, водата беше черна като мастило. От време на време по повърхността се издигаха мехурчета като във вана след боб чорба. А на известно разстояние течеше реката, ако изобщо можеше човек да е сигурен за нещо в тази местност от гъста вода и земя, която поддава под краката ти.
Леля примига:
— Странно.
— Кое? — попита Баба.
— Стори ми се, че видях… нещо да тича… — промърмори Леля. — Ей там, между дърветата. Сигурно е патица. Смешна работа, ама малко приличаше на къщичка.
— Да, бе, и сигурно е подтичвала, изпускайки пушек през комина си — саркастично подметна Баба.
Леля светна:
— И ти ли я видя?
Баба подбели очи:
— Хайде стига, да излезем на пътя.
— Ъ-ъ — запъна се Маграт. — Как?
Те се загледаха в „земята“, разделяща относително сухото им убежище от пътя. Имаше жълтеникав вид. На повърхността се поклащаха клони и туфи подозрително зелена трева. Леля отчупи един клон от поваленото дърво и го хвърли на няколко стъпки пред себе си. Той тежко пльосна и потъна със звук, сякаш някой се опитваше да обере със сламка последните капки от млечния шейк.
— Ще прелетим, разбира се — заяви Леля.
— Вие двете може и да прелетите — отбеляза Баба. — Тук обаче няма място да засиля метлата си.
24
Докато в Анкх-Морпорк бизнесът толкова замираше, че някои от по-напредничавите членове на Гилдията лепяха по витрините реклами с оферти „На двама наръгани по едно безплатно отравяне“.