Вещици в чужбина
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещици в чужбина». Краткое содержание книги:
В края на краищата нима е трудно да направиш така, че слугинчето да не се омъжи за принца? Но на вещиците Баба Вихронрав, Леля Ог и Маграт Чеснова, отправили се към далечния град Генуа, не им е чак толкова леко. На своя страна имат само вуду-магията на госпожа Гогол, едноок котарак и второкачествена вълшебна пръчица, която не прави нищо друго освен тикви. А срещу тях е злокобната мощ на Кръстницата, която е направила на Съдбата съблазнително предложение. Срещу тях е и неумолимата сила на Приказката. Слугинчето трябва да се омъжи за принца. Иначе какъв смисъл има във всичко? Не можеш да се пребориш с Щастливия край.
Поне досега беше така…
— Тогава сигурно отдавна не сте помирисвали истински джуджешки хляб — подхвърли Баба.
Очите на джуджето се навлажниха.
— Опечен от най-хубавия ситнозем, сякаш мама е скачала отгоре му — продължаваше Баба.
Нещо като колективна въздишка се откъсна от джуджетата.
— Просто тук долу не става — обясни джуджето-говорител на земята. — От водата ли е, какво ли… Разпада се на парченца само след няколко години.
— Слагат му брашно — кисело се обади някой зад него.
— Още по-зле. Пекарят от Генуа му слага и сушени плодове — додаде друго джудже.
— Ами в такъв случай — рече Баба, потривайки ръце — може и да съм в състояние да ви помогна. Може би ми се намира малко джуджешки хляб в излишък.
— Не-е. Не и истински джуджешки хляб — меланхолия обхвана джуджето. — Истинският джуджешки хляб трябва да е бил потапян в реки и после изсушаван, и да са сядали върху него, и да е оцелявал, и да е бил гледан всеки ден и отново прибиран. Тука долу просто не става.
— Днес току-виж ти излязъл късметът — подхвърли Баба Вихронрав.
— Честно казано — намеси се Леля Ог, — май че котката малко го препика.
Говорителят на джуджетата вдигна пламнал поглед.
— Върхът!
Скъпи Джейсън и сие,
Къф живот, всякакви неща стават, то вълци ли не говорят, то жени ли не спят в замъци, ще имам кво да ви разправям като се върна, няма грешка. Освен това не ща да чувам за чифлици, което ме потсещта, моля изпрати някой до г-н Вернисаж от Резена да поднесе поздравленията на г-жа Ог и какви хубави шапки прави, той вече може да казва „Одобрено от Леля Ог“, 100% спира всякакви чифлици и също, ако пишеш на хората колко хубави са нещата им, понякога ти ги дават безплатно, затова може да има нова шапка за мен, така че виж там, погрижи се.
Лилит отстъпи извън огледалното пространство. Сенчестите й подобия се повлякоха след нея, избледнявайки.
Вещиците трябваше да стават на пихтия, когато върху тях се приземяват цели къщи. Лилит знаеше това. Да се размажат и да останат само стърчащите им ботуши.
Понякога се отчайваше. Изглежда хората просто не можеха да изпълняват правилно ролите си.
Тя се замисли дали има нещо, което да е обратното на фея-кръстница. В края на краищата повечето неща имаха свои антиподи. При това положение тя не би могла да бъде лошата фея-кръстница, защото това е просто добра фея-кръстница, възприемана по друг начин.
Антиподът би бил някой, който е като отрова за историите и, помисли си Лилит, почти най-злото същество на света.
Е, тук, в Генуа, се вихреше една история, която никой не можеше да спре. Тя притежаваше инерционен момент. Опитай се да я спреш и ще те погълне, ще те превърне в част от сюжета. На Лилит не й се налагаше да прави каквото и да било. Историята го правеше вместо нея. А тя беше спокойна, знаейки, че не може да загуби. Все пак тя беше добрата.
Мина покрай грапавите стени и слезе по стъпалата до стаята си, където я чакаха двете сестри. Биваше ги в чакането. Можеха да стоят с часове, без да мигнат.
Дукът отказваше дори да постои в една и съща стая с тях.
При влизането й главите им се завъртяха.
Тя така и не ги дари със слово. Не беше необходимо. Достатъчно беше да са красиви и да могат да разбират какво им се казва.
— Трябва да отидете до къщата — нареди тя. — А сега ме чуйте. Това е много важно. Утре при Ела ще дойдат едни хора. Ще ги оставите да го сторят, разбрахте ли?
Те следяха устните й. Те следяха всичко, което се мърдаше.
— Ще са ни необходими за историята. Няма да се развие подобаващо, ако не се опитат да я спрат. А след това… вероятно ще ви дам гласове. Искате, нали?
Те се спогледаха, а после се обърнаха към нея. И след това към клетката в ъгъла на стаята. Лилит се усмихна, бръкна вътре и извади две бели мишлета.
— Може би най-младата вещица ще е тъкмо по ваш вкус — усмихна се тя. — Ще видя какво мога да направя с нея. А сега… отворете…
Метлите се носеха в следобедната мараня.
За пръв път вещиците не спореха помежду си.
След джуджетата ги обзе носталгия по дома. Всеки би се размекнал, само да ги видеше как стоят и гледат джуджешкия хляб, сякаш го поглъщат с очи, което беше най-добрият начин за поглъщане на джуджешки хляб. Каквото и да ги беше накарало да търсят рубиненочервени ботуши, изглежда се изтощи под влиянието на това толкова прозаично нещо. Както Баба се изрази, бая зор ще видиш, преди да откриеш нещо по-земно от джуджешкия хляб.
После беше отишла да говори насаме с главното джудже.
Не поиска да сподели какво й е казало, а те не събраха смелост да попитат. Сега тя летеше малко пред тях.