Пробуждането на демона

И това беше лесното. Веднъж събрал достатъчно камъни, от него се очакваше да отнесе кошниците (една по една) до нощвите, където се добиваше скъпоценната течност и които се намираха на почти половин миля от мочурището. Освен това трябваше да го стори възможно най-бързо, защото можеше да загуби ценно време и тогава щеше да му се наложи да изтърпи безброй подигравки от невидимите елфи. „Пет мили натоварен и пет мили с празни ръце“, така Бели’мар Джуравиел беше нарекъл тази задача и, колкото и да бе странно, не носенето на тежките кошници беше по-трудната част от задължението. Далеч по-неприятно беше връщането за поредната партида камъни, защото елфите винаги му залагаха капани, наистина не особено опасни и предвидени по-скоро да го унизят, отколкото да го наранят, но все пак капани — въженце опънато между две дървета или пък кална локва, добре прикрита зад някой завой. А най-лошото бе, че попаднал веднъж в подобна клопка, трябваше да търпи гръмкия им смях, докато ядосано се мъчи да се освободи от онова, което го бе спряло този път — острите клонаци на някой храст, или пък тънките им, копринени нишки, които, установи той много бързо, можеха да бъдат по-лепкави и от най-здравата паяжина.

Възнаграждение за сутрешната си работа Елбраян получаваше, когато се върнеше да вземе десетата пълна кошница. Там, на брега на мочурището, го очакваше обядът му… макар в началото да успяваше да стигне до него много след пладне. Елфите нареждаха богата трапеза — димящи яхнии и дивеч, понякога и птиче месо, както и парещ чай, който го сгряваше от главата до леденостудените пръсти на краката му. Винаги му приготвяха топла храна и на Елбраян не му отне много време, за да разбере защо. Всеки ден елфите му оставяха обяда по едно и също време и ако той не се бе справил със задачата си достатъчно бързо, „толке не’песил сик’ел палувиел“ или „гозбите губеха парата си“, по заядливите думи на една измамливо крехка и особено неприятна елфическа девойка на име Тунтун.

И така, Елбраян нетърпеливо носеше деветата кошница, като много внимаваше да не позволи нито един камък да падне (веднъж докоснал пръстта, камъкът ставаше напълно безполезен). След като оставеше товара си в нощвите, хукваше обратно към блатото, без да губи нито миг. В началото така и не успяваше да свърши навреме и винаги, сядаше да обядва, когато храната отдавна бе изстинала. След време обаче, започна да свиква с терена, както и с капаните, които елфите му залагаха, освен това заякна от всекидневните упражнения и все по-често започна да се радва на топъл обяд.