Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Когато станеш наясно със себе си, ще мога да ти го обясня, по-рано не! — отговорих аз. — Ти сега ме хвалиш, но тази похвала е укор както за теб, така и за мен!
— Не звучи ли и това отново така тайнствено?!
Аз улових ръцете му и го приканих:
— Погледни ме право в лицето!
Той го стори.
— Кой съм аз? — попитах.
— Моят приятел — отговори той.
— Не, аз съм нещо повече, нещо много повече! Ще ти задам другояче въпроса. Какъв съм аз? Какъв съм за теб?
Той се замисли, но напразно. После каза:
— Не знам. Спохождат ме, наистина, някои думи, ала нито една не отразява вярно, не казва достатъчно!
— И все пак има една! Една малка, малка думичка. И тя е правилната! И тя казва достатъчно, повече от достатъчно!
— Коя?
— Няма да я чуеш от мен. Ти самият трябва да я намериш. Защото ако аз ти я кажа, няма да я схванеш. Но като я откриеш ти, ще си я разбрал.
— Мислиш ли, че ще я открия?
— Да, определено. Аз ще те наведа на нея.
— Кога?
— Скоро. Може би още днес, още сега, още преди да се разделим. Аз говорих за светлина и топлина в пламъка. Подхвърлих ти също сравнението с фитила. Ти после дори ме попита за маслото. Говорихме за духа и душата. Ако си духът, за когото те смятам, със сигурност ще намериш малката думичка!
Сега бях по-ясен отпреди, но той явно не можеше да се освободи от веднъж уловената мисъл. Отиде до рафта отсреща, на който стояха неговите произведения, извади една книга, донесе ми я и каза:
— Ако моят дух и моята душа някъде са се намерили, както казваш, то това е станало в тези листа тук. Те са пламъци, истински пламъци! Погледни ги!
Отворих томчето. Не беше печатано, а ръкопис. Върху титулната страничка прочетох: „Моят път към Голгота“. Бях разочарован, да, дори много разочарован.
— Твоята биография? — попитах.
— Да — отговори той.
— Може би даже твоето оправдание?
— Разбира се! Все пак го дължах на себе си!
— Горко ти, Устад, ако все още си дължиш нещо!
— Колко строго звучи изявлението ти! И колко сериозно ме гледаш, ефенди! Тогава нека се изразя другояче. Дължах го на враговете си, на света, който ме отблъсна!
Аз вдигнах предупредително ръка и изрекох:
— Когато от своите двери те е изхвърлил светът, продължи спокойно, жалбите остави!
С тази прокуда те е вече той освободил и с вината ти цяла трябва да се нагърби!
Ако си дух, действително дух, ще разбереш тези думи и така ще видиш тяхната истинност, че тя до възкресение ще те доведе! Лазаре, казвам ти, излез!
Очите му започнаха да се уголемяват. Вдигна ръце към челото, сякаш искаше да улови и задържи някаква мисъл, и каза:
— Какво пристъпва сега към мен? Кой е това? Кого ми даваш? Не виждам нищо. Не чувам нищо. И все пак виждам, чувам и чувствам нещо прекрасно, нещо безкрайно ощастливяващо! Ясно усещам, че ставам свободен! Нещо духовно ли е то? Нещо душевно?
Аз отговорих:
— Нагоре дай да ти отнеса сърцето.
От Бога благословено ще го върна и ще бие само с пулса на небето
за твоята и моята благочестина!
Запомни добре тези думи, Устад! Не допускай да отлетят от съзнанието ти!
Той затвори очи, сякаш това, което ставаше в него, не биваше да бъде смутено отвън, пристъпи бавно към прозореца, без да каже нещо, и се облегна навън.
Аз все още държах в ръка книгата „Моят път към Голгота“ и започнах да я прелиствам, но без същински да се зачитам. Отделни подчертани изречения привличаха вниманието ми. При тях се задържах. Да, това бяха „пламъци“. От тях бликаше и искреше пърлещ гняв. На предпоследната страница книгата завършваше със стихотворение. То гласеше: