Госпожицата със зелените очи
- Автор: Льоблан Морис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Госпожицата със зелените очи». Краткое содержание книги:
Младата девойка изглеждаше като замаяна. Тя чуваше гласа на миналото, на това тайнствено минало, което беше избледняло в паметта й. Сега то кънтеше в нея и около нея.
Стъписана и тръпнеща от спомени, Аврелия се опита да се запази от лавината от силни емоции, която се стовари върху нея. Миналото я притискаше и тя нямаше повече сили да му се противопостави.
— Боже мой! Боже мой! Кой сте вие?
Аврелия беше смаяна от това неразбираемо чудо. Не беше откривала на никого поверената й тайна и ревниво пазеше детските си спомени. Майка й беше наредила да не ги разкрива пред никого, освен пред човека, който ще бъде всичко за нея. Сега се чувствуваше безпомощна пред този загадъчен мъж, който четеше в дъното на душата й.
— Не съм се излъгал, нали? Това е мястото на твоята тайна — каза Раул, трогнат от вълнението на момичето.
— Да, тук е — прошепна Аврелия. — Още по пътя започнах да си припомням нещата от моето детство… пътя… дърветата… езерото със студена вода… и най-вече звъна на камбаните! Той е същият. Настигна ни точно на мястото, където някога го слушахме с майка и дядо. След това продължихме към друга част на езерото, което се намираше под същото слънце…
Тя повдигна главата си и се огледа наоколо. Друго езеро, по-малко, но по-красиво, се откриваше пред тях. То бе заобиколено от по-стръмни скали и изглеждаше по-усамотено.
Един по един спомените й възкръсваха. Тя ги разказваше тихо, притисната до Раул, като признания, които се правят на най-близък приятел. Разказваше за едно малко момиченце, което безгрижно и щастливо се забавлява с природата, която беше сега пред просълзените й очи.
— Сякаш ме водите из живота си — каза Раул, който се задушаваше от вълнение.
Тя продължи:
— Майка ми седеше на вашето място, а дядо точно отсреща. Аз целувах ръката на майка ми. Самотното дърво отсреща е същото. Същите са и големите слънчеви петна, които се плъзгат по тази скала. Там свършва езерото, което е продълговато като полумесец. Тук някъде, на самия му край, трябва да има малък плаж. Той е там, до водопада, отляво на скалата. Има още един водопад, вдясно. По-нататък е пясъкът, а веднага след него има пещера… Да, сигурна съм… При входа на тази пещера имаше един човек, който ни чакаше. Той стоеше прав и се виждаше оттук. Беше много едър с дълга посивяла брада и облечен в кафява блуза. Няма ли да го видим пак?
Мислех, че ще го видим — каза Раул, — и съм много учуден, че го няма. Вече е почти обяд, а срещата ни беше определена за този час.
Те слязоха на малкия плаж, чиито песъчинки лъщяха на слънцето. Две скали се съединяваха под остър ъгъл, в дъното на който имаше вдлъбнатина. Отпред пред нея беше направена стряха от керемиди. Под стряхата беше поставена маса. На нея бяха наредени чинии с храна и плодове.
В една от чиниите имаше визитна картичка, на която беше написано: „Маркиз де Талансей, приятел на дядо ви д’Астьо, ви поздравява, Аврелия. Той ще дойде скоро и се извинява, че не може лично да ви посрещне.“
— Той е очаквал идването ми? — учуди се Аврелия.
— Да — отговори Раул. — С него преди четири дни разговаряхме дълго и се уточнихме да ви доведа днес на обяд.
Аврелия разглеждаше с интерес всичко наоколо. Под широк рафт, затрупан с бои, имаше триножник за рисуване. На него бяха закачени стари дрехи. Напряко беше завързан стар хамак. В дъното два големи камъка образуваха огнище.
— Тук ли живее той? — попита тя.
— Да, особено през този сезон. През останалото време живее в село Жювен, където го открих. Не минава ден, без да дойде тук поне на разходка. Прилича на дядо ви и е оригинален старец, с артистични дарби. Живее като отшелник. Ходи на лов, ръководи пазачите на стадата си и храни всички бедни от местността. В диаметър от два километра всичко е негово. Вече петнадесет години той чака вас, Аврелия.
— Може би чака пълнолетието ми?
— Точно така, по силата на едно споразумение с дядо ти. Аз се опитах да науча нещо по този въпрос, но той иска да говори само с вас. Трябваше да му разкажа целия ви живот и премеждията, които се струпаха на главата ви. Обещах му, че ще ви доведа и той ми даде ключа от имението си. Много се зарадва, че ще ви види.
— Тогава защо не е тук?
Отсъствието на маркиза озадачаваше все повече Раул. Нещо му подсказваше, че не трябва да се безпокои. Не искаше тя да се тревожи и затова се стремеше чрез цялото си красноречие да отвлича вниманието й. Това беше първият им съвместен обяд, и то в толкова особена обстановка.
Внимаваше да не я обиди с прекалената си нежност. Усещаше, че тя има пълно доверие в него. Разбираше, че той е приятел, който й желае само доброто. Толкова пъти я беше спасявал!