Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Завъртях се надясно и той се строполи върху бетона, който се разтърси като при слабо земетресение. Пуснах го и се изправих на крака. Арабинът лежеше по гръб с килната настрани глава, провиснал език и крайници, извити под странен ъгъл, потреперващи от последните случайни електрически сигнали към мускулите.
Тоя път не си направих труда да проверявам джобовете. Едва ли щях да намеря нещо по-полезно от онова, с което вече разполагах, а не исках да рискувам да ме видят със или дори близо до трупа.
Отдалечих се, прекосих площада и продължих по пешеходната пътека. Сърцето ми пращаше басови ноти по торса, ръцете и краката ми. Дишах дълбоко през носа, като се опитвах да не позволя вътрешната ми възбуда да се покаже на повърхността, където можеше да привлече нечие внимание.
Някой се надвесваше над парапета пред мен и пушеше цигара. Когато се приближих, видях кой е: съгледвачът от фоайето на „Мандарин Ориентал“, този, който сутринта беше присвил очи при появата ми. Вторачваше се някъде покрай мен, навярно се опитваше да установи какво се е случило с неговото приятелче, нали трябваше да е подире ми. Когато се приближих, той обърна глава напред, просто някой, който се мотае на пешеходната пътека, пуши цигара, зяпа наоколо, гледа трафика по четирилентовата улица долу. Мислеше си, че в момента най-големият му проблем е да не го забележа. Много грешеше.
Продължих към него с наведена глава, давах си вид на разсеян, неподозиращ неговото присъствие. До този момент бях вървял бързо и сега не забавих ход. Сърцето ми все още биеше бясно и усетих нов прилив на адреналин, отекващ като гръмотевица в тялото ми.
Когато бях на около метър от него и извън обсега на периферното му зрение, направих голяма крачка, приклекнах зад гърба му и здраво като с турникет обвих с ръце краката му точно над коленете. Усетих, че тялото му се вцепенява, чух го да ахва. Със забавеното си от адреналина зрение регистрирах всяка подробност: височината на парапета, ръждивите следи по метала, дъвката, размазана по циментовите плочи, от които ходилата му фатално щяха да се отделят.
Рязко се изправих и го изхвърлих във въздуха през парапета. Той размаха ръце и закрещя, силен, атавистичен вик на чисто животинска паника. Когато го пусках, усетих, че тялото му се разтърсва в спазъм на ужас. Цигарата изхвърча от устата му. Крайниците му бясно и безполезно се размахаха във въздуха. После изчезна от моето полезрение. Писъкът продължи, миг по-късно прекъснат от глухо тупване на пет-шест метра надолу. Изсвириха автомобилни гуми. Ново тупване. Хрущене. Пак гуми. После тишина.
Продължих пътя си към универсалния магазин „Ню Яоан“. Когато пешеходната пътека зави надясно, видях мястото на злополуката. Колите бяха спрели, неколцина души се бяха скупчили около нещо на земята. Наистина би трябвало да правят тия парапети по-високи. Опасно е.
Към мен се приближаваха двама души, китайци. Мамка му. Извърнах очи и промених позата си, прегърбих рамене, походката ми стана по-плавна, показах им фигура, която да запомнят, фигура, която не приличаше на моята. Усетих, че внимателно ме наблюдават, докато се разминавахме. Може да бяха видели сцената — в такъв случай най-вероятно не вярваха на очите си и се опитваха да измислят някакво друго обяснение за случилото се, явление, наричано от психолозите „когнитивен дисонанс“ и „обективизация на реалността“.
За миг се замислих дали да не се върна на терминала и пак да отпътувам за Хонконг. Два трупа, двама потенциални свидетели… полицията вероятно щеше да е на нокти. Обаче реших да рискувам. Труповете бяха на чужденци и не вярвах да се вдигне излишна тревога. А и мафиотските убийства бяха добре познати в Макао — убийства, които властите полагаха всички усилия да не разгласяват, за да не попречат на доходния хазартен туризъм. Ако можеха да представят смъртта на тези хора за „злополука“ или по някакъв друг начин да ограничат разпространението на информацията, очаквах да го сторят.
Продължих нататък. Можех да избера различни маршрути и ако още някой ме следеше, щеше да му се наложи да се приближи. Не забелязах никого. Направих и нужните маневри, за да се уверя, че не съм пропуснал евентуален преследвач, и след няколко безценни минути бях сравнително сигурен, че съм в безопасност. Ако имаше още някой, когото да изненадам, той най-вероятно беше в хотела.
Като вървях бързо и е наведена глава, но не и прекалено припряно, за да не привличам вниманието, прекосих „Ню Яоан“, излязох по пешеходната пътека на улицата и за десет минути стигнах до „Мандарин Ориентал“. Точно пред задния вход мобифонът иззвъня. Погледнах дисплея и видях един от номерата, които бях забелязал в архива на разговорите. Мамка му, петима очистени, ала някой беше останал, обаждаше се, искаше информация, инструкции или просто да чуе познат глас в чужда страна.