Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Влязох вътре. Ако още някой бе заел позиция, трябваше да е там, другото място, където основателно можеха да очакват да ме засекат. Може би в просторното фоайе седеше поредният арабин, обаждаше се от мобифон и чакаше да се появи някой от другарите му.
Минах през задния вход, като проверявах горещите точки по пътя. Дотук добре.
Влязох в кафенето. След като не бях видял никого отзад, знаех, че не покриват входовете. Това означаваше, че следващото място за засада ще бъдат асансьорите. А асансьорите можеха да се наблюдават само от една точка, без да привлечеш внимание: онзи край на кафенето, който бе по-близо до фоайето. Когато влязох вътре, първо проверих там.
А там седеше Дилайла, облечена с черна пола и кремава копринена блуза. На масата пред нея имаше чайник и разтворена книга.
Кучка, помислих си. Прав съм бил. Когато сутринта забелязах арабина във фоайето, първата ми реакция беше да я заподозра. После се опитвах да се разубедя. Сега разбирах, че просто трябва да го приема. Да се съмняваш в хората, доста пречи. Особено в моя бранш.
Дилайла се озърна и ме видя да се приближавам.
— Цял ден те чакам, по дяволите — каза ми.
Думите ме накараха да се закова на място.
— Убеден съм — отвърнах, като се оглеждах наоколо.
— Да, наистина. За да те предупредя да не се качваш в стаята си. Там има някой.
Вторачих се в нея.
— Нима?
Блондинката отвърна на погледа ми.
— Не ми ли вярваш?
Изведнъж пак започнах да се съмнявам. Което беше досадно. Обикновено знаех точно какво да правя и го правех.
— Може и да ти повярвам. Дай да ти видя мобифона.
Тя поприсви очи. После вдигна рамене, бръкна в чантичката си и извади нокия, лъскав модел от титан.
Отворих плъзгащата се клавиатура и екранът светна. Мобилният оператор бе „Оранж“, френска компания, и интерфейсът беше на френски. Проверих архива на разговорите.
Нямаше нищо — бе го изтрила. Това не ме изненада. Тя беше умна. Изключих го, после пак го включих. На екрана се появи номер. Не го познах. Не бе сред запаметените в мобифона на мъжа в Шам Шуй По.
Това обаче не доказваше нищо. Дилайла можеше да носи втори мобифон. Можех да поискам чантичката й, за да я претърся. Но ако не откриех нищо, щях да се питам дали не е оставила другия телефон в стаята си, или пък го е скрила някъде. Знаех, че има навика да мисли няколко хода напред.
Подадох й мобифона.
— Кой е в моята стая?
— Не съм сигурна. Предполагам, че е свързано с причината за присъствието ти в Макао.
— Е, щом не си сигурна…
— Сутринта го подслушах във фоайето. Говореше на арабски и си мислеше, че никой наоколо не го разбира.
Повдигнах вежди.
— Ти знаеш арабски, така ли?
В отговор тя избърбори нещо непонятно. Прозвуча ми на арабски.
— Добре — отвърнах. — Какво подслуша?
— Мъжът каза, че ще чака в стаята ти, в случай че се върнеш неочаквано от Хонконг. Не спомена имена, но не знам за кого друг може да е говорил.
Замислих се. Хич не беше трудно да влезеш в хотелска стая, ако имаш известно въображение и си наясно какво вършиш. Щях да разбера, че е вътре, преди да вляза, естествено. Сутринта, докато Кейко ме чакаше във фоайето, бях залепил един косъм в долния край на касата, както правя винаги на излизане от хотелските стаи, стига да е възможно. Бях закачил табелката „Не ме безпокойте“, за да съм сигурен, че камериерките няма да отлепят косъма. Ако бе скъсан, когато се върнех, щях да знам, че някой е влизал в стаята и може още да е там.
— Защо ме предупреждаваш? — попитах я.
Дилайла се извърна и дълго мълча, после пак ме погледна.
— Струва ми се, че с прикритието ти е свършено — отвърна тя. — Откажи се от операцията. Напусни Макао.
Хитрина ли беше? Начин да ме разкара от пътя си? Може би. Ако обаче вътре наистина чакаше неин съучастник, като ме предупреждаваше, тя по всяка вероятност го обричаше на смърт, за което обикновеният съучастник нямаше дай бъде благодарен. А ако в стаята нямаше никого, щях да го разбера и да се уверя, че всичко това е уловка.
— В твоя полза е да се махна оттук — отбелязах. — Затова ще трябва да ми простиш, че се съмнявам в мотивите ти.
— Не ме е грижа какво мислиш за мотивите ми. Можех да те оставя да се качиш в стаята си. И в двата случая моите интереси няма да пострадат. Прави каквото щеш. Трябва да вървя.