Последният довод на кралете [bg]

Обичан от луната

Примижал срещу слънцето, Кучето гледаше войниците на Съюза да тътрят крака в обратната посока. След края на битката загубилият придобива един особен вид. Прегърбен, с мудни движения, изцапан с кал и силно заинтересуван от земята пред обувките му. Кучето и преди беше виждал този вид. Той самият неведнъж беше изглеждал точно така. Посърнал, че бяха загубили. Засрамен от отнесения бой. Гузен, че се е отказал без рана дори. Кучето ги разбираше напълно, познаваше добре разяждащото ги отвътре чувство, но също така знаеше, че гузната съвест не само боли по-малко от рана от меч, но и заздравява далеч по-бързо.

Някои от ранените не бяха чак толкова зле. Превързани или с шини по ръцете и краката, те куцаха, подпрени на някой прът или на рамото на другар. Достатъчно пострадали, за да изкарат няколко седмици по-лека служба. Но други не бяха извадили техния късмет. Един от тях Кучето май познаваше. Беше офицер, с току-що започнала да му никне брада. Гладкото му лице беше силно пребледняло и изкривено от болка и шок. Единият му крак беше отрязан малко над коляното и дрехите му, носилката, върху която лежеше, както и двамата мъже, които я носеха, бяха опръскани и омазани с кръв. Той беше офицерът пред портите на Остенхорм, с когото Три дървета и Кучето първо говориха, преди да се присъединят към Съюза. Същият, който ги беше изгледал отвисоко, все едно че бяха две говна в тревата. Сега, докато пищеше при всяко друсване на носилката, не изглеждаше толкова наперен, но Кучето не намери сили да злорадства. Загубата на крак е прекалено сурово наказание за високомерието.

Уест стоеше по-нататък, встрани от пътеката и говореше с друг офицер, с намотан около главата мръсен бинт. От мястото си Кучето не чуваше за какво точно говорят, но можеше да се досети. От време на време някой от двамата сочеше хълмовете, откъдето бяха дошли. Стръмни, неприветливи възвишения, предимно обрасли с гора, но с тук-там оголени скали. Уест се обърна и улови погледа на Кучето. Изражението на лицето му стана по-мрачно от това на гробокопач. Не се искаше кой знае колко пъргав ум, за да се досетиш, че войната е далеч от спечелване.

— Мамка му — промърмори Кучето. Усети как стомахът му се свива на топка. Същото така познато чувство, което изпитваше всеки път когато трябваше да тръгне като съгледвач в неизследван терен, когато Три дървета даваше команда да се хващат оръжията или когато за закуска имаше само студена вода. А сега, откакто беше главатар, това чувство почти не го напускаше. Вече всичко беше негов проблем.

— Не става, а?

Уест поклати глава, докато приближаваше.

— Бетод ни очакваше, при това с много войска. Окопал се е на онези хълмове. Добре се е окопал и ни препречва пътя към Карлеон. Най-вероятно се е подготвил за такъв изход още преди да мине границата.

— Открай време обича да е готов Бетод. Някакъв начин да го заобиколим?

— Крой опита и двата пътя и отнесе два здрави пердаха. Сега Паулдър опита с фронтална атака нагоре по хълмовете и отнесе още по-голям бой.