Последният довод на кралете [bg]

Някъде отпред долетя глас:

— С Бетод ли сте? — Който и да беше онзи, говореше северняшкия със странен акцент.

Кучето и Дау се спогледаха, после едновременно свиха рамене.

— Не! — изрева Дау. — А ако вие сте, стягайте се да посрещнете смъртта!

След малко онзи отвърна:

— Не сме с това копеле и никога няма да бъдем!

— Хубаво! — извика Кучето и надигна едва глава. Беше опънал лъка си, готов за стрелба. — Покажете се тогава!

Зад едно дърво, може би само на шест крачки от него, излезе човек. Кучето така се изненада, че почти изпусна стрелата. Навсякъде от гората започнаха да излизат още мъже. Бяха дузини. Косите им целите бяха сплъстени и сплетени, а лицата намазани с кал и синя боя. Дрехите им представляваха просто съшити от всякакви животински кожи с дълъг косъм и тук-там някое що-годе ощавено парче дрипи, но върховете на копията и стрелите им, както и остриетата на грубо изкованите мечове бяха излъскани до блясък.

— Планинци — промърмори Кучето.

— Планинци сме и се гордеем, че сме такива! — Плътният басов глас прокънтя из гората. Част от планинците започнаха да се отдръпват, за да пропуснат някого покрай себе си. Кучето запримига невярващо. Измежду тях излезе дете. Беше момиче, около десетгодишно, с боси, мръсни крака. На едното си рамо носеше огромен чук, дебело парче дърво за дръжка, сигурно почти една крачка дълго, а на края му една издраскана буца желязо с размерите на тухла. Беше прекалено голям и тежък, за да го размахва. Всъщност то имаше достатъчно затруднения просто с носенето му.

След нея се появи момче. Носеше на гърба си огромен щит, отново прекалено голям, за да е негов, а в ръце мъкнеше гигантска секира. По петите го следваше второ момче, то пък с копие, което беше почти два пъти неговия ръст. Лъскавият му връх се поклащаше високо над главата на момчето и попаднал в сноповете ярка слънчева светлина, проблясваше като злато. Момчето непрекъснато поглеждаше нагоре, за да не закача с него клоните.

— Сънувам — промърмори Кучето, — това е сън, нали?

— Ако е така, този ще да е от най-странните ти, Куче — намръщи се Дау.

Трите деца не бяха сами. Зад тях идваше един огромен здравеняк. Около широките му рамене беше преметнато голямо парче кожа с дълъг косъм, а на огромния му корем висеше някаква огърлица. Представляваше цяла купчина нанизани кокали. Пръсти на ръка, осъзна Кучето, когато онзи приближи достатъчно. Човешките кости се редуваха с плоски парчета дърво, с издялани по тях неразбираеми символи. Здравенякът имаше огромна, пълна с жълти зъби усмивка, врязана в огромна кафява брада, но това не подейства никак успокояващо на Кучето.