Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Знам. Разбирам — каза тя, когато потропах на отворената врата. — Но или ще промениш графика си, или ще трябва да минеш без мен. Възникна нещо друго.
Филис Краудър ми се усмихна и ми направи знак да вляза.
Познавах я от дните на лекарската си специализация и мислех, че любезните думи на преподавател като нея ме бяха насърчили да кандидатствам за мястото на главен съдебен лекар на Вирджиния. Тя беше горе-долу на моите години. Още не се беше омъжила. Късата й коса беше тъмносива като очите. Винаги носеше една и съща верижка със златно кръстче, което изглеждаше старинно. Родителите й бяха американци, но Филис беше родена в Лондон, където бе учила и започнала работа.
— Проклети съвещания — оплака се тя, след като затвори телефона. — Мразя ги най-много от всичко. Всички седят и говорят, вместо да работят.
Филис извади ръкавици и маска и ми ги подаде, после взе и за себе си.
— На вратата е закачена престилка — добави тя.
Влязохме в малката тъмна стая, където Филис Краудър бе работила, преди да позвъни телефонът. Наметнах лабораторната престилка и я последвах. Намерих стол, а тя се вторачи в зеления фосфоресциращ екран. Трансмисионният електронен микроскоп приличаше по-скоро на уред по океанография или астрономия, отколкото на микроскоп. Стаята приличаше на батисфера, през която се виждат странните и ужасни образи на море, обагрено в цветовете на дъгата. Хилядаволтовият лъч освети пробата, която бях донесла — тънка ивица черен дроб, пресована до дебелина шест-седем стотни от микрона. Намазките, които бях гледала през моя микроскоп, бяха твърде дебели и електронният лъч не можеше да мине през тях.
Бях третирала частите от черния дроб и далака с глутаралдехид, който много бързо прониква в тъканите. После ги бях изпратила на Краудър, която ги бе обработила с уранови и железни йони.
Но нито една от двете ни не очакваше да види онова, което сега, докато гледахме зелената сянка на пробата, увеличена почти сто хиляди пъти, се появи пред очите ни. Филис нагласи интензитета, контраста и увеличението. Вторачих се в отрязъка на ДНК на вируса и видях, че е на едра шарка.
— Какво мислиш? — попитах с надеждата, че Филис Краудър ще ме опровергае.
— Несъмнено е вирус на някакъв вид шарка. Въпросът е на каква. Обривът не следва схемата на нервите. Освен това хората на тази възраст рядко се разболяват от вариола. Фактът, че може би имаш друг случай със същите симптоми, силно ме притеснява. Трябва да се направят още изследвания, но аз бих окачествила това като криза в медицината. Международно критично положение. Бих се обадила на Центъра за контрол и превенция на заболяванията.
— Точно това ще направя.
— Каква е според теб връзката с разчленения труп?
— Не виждам връзка — отговорих аз и станах. Изведнъж се почувствах немощна.
— И тук, и в Ирландия се разхождат серийни убийци, които изнасилват и режат хора.
Погледнах я.
Тя въздъхна.
— Иска ли ти се понякога да си беше останала клиничен патолог?
— Убийците, с които се занимаваш ти, се забелязват по-трудно — отговорих аз.
До остров Танжер можеше да се стигне по въздух или по вода. Там не ходеха много туристи и фериботите бяха малко и не пътуваха след петнайсети октомври. Трябваше да отида с кола до Рийдвил, откъдето да ме вземе Бреговата охрана. Излязох от кабинета си, когато повечето хора мислеха за обяд. Денят беше влажен и студен, небето — облачно, и духаше силен студен вятър.
Бях оставила на Роуз инструкции да се обади в Центъра за контрол и превенция на заболяванията в Атланта, защото не можах да се свържа с тях. Тя трябваше да се обади и на Марино и на Уесли и да им каже къде отивам. Отправих се на изток по магистрала 64 и скоро се озовах сред селскостопански земи.
Угарта беше кафява. Птиците се спускаха, грабваха царевични зърна и отново се стрелкаха нагоре в небето. Клоните на дърветата бяха голи. Къщите покрай река Рапаханок бяха големи, каквито днешното поколение собственици не можеше да си позволи. Минах покрай още ниви и стигнах до Хийтсвил, където имаше гробища с изкуствени цветя и грижливо поддържани парцели. Последваха борови гори, сетне отново царевични ниви. В пристанището на Бъзард Пойнт беше закотвен туристически кораб, който щеше да остане там до пролетта. Нямах проблеми с паркирането, а в будката нямаше и пазач, който да ми поиска такса.
На кея ме чакаше бял катер на Бреговата охрана. Полицаите бяха с яркооранжеви защитни облекла. Единият се качваше на пристана. Беше по-възрастен от останалите, имаше черни очи и коса и носеше на колана си деветмилиметров пистолет „Берета“.