Когато боговете се смеят

— Сигурно си прав — започна бавно тя, като подбираше думите си внимателно и гледаше Павел право в очите, — но има и един друг момент… Дори не знам как да се изразя… Може би ще прозвучи глупаво или твърде засукано, или не знам още как… Но разбираш ли, аз не мога да напусна сцената. Сигурно ти изглеждам лекомислена и празноглава пеперудка, на която й е безразлично с какво ще се занимава и с какво ще си изкарва хляба — стига да й дават пари, така ли?

— Е, не говори така, Светочка — запротестира Павел, — никога не съм си помислял такова нещо за тебе.

Тя упорито завъртя глава и смени позата си — свали крака от дивана и леко се наведе напред. Павел седеше във фотьойла, облегнат далеч назад и преметнал крак връз крак, и ритмично потропваше с молив по стъклената масичка. Ръката му беше достатъчно близо, за да я докосне, без да променя естествеността на позата си. Светлана похлупи дланта му със своята и веднага отново заговори, така че жестът й да изглежда случаен, естествено продължение и елемент от онова, което тя има да каже. Само да не се оплете в думите, които бе премислила предварително и неведнъж си бе преговаряла.

— Аз не мога да не пея, Павлик. Нали знаеш какъв е моят живот. Оля постоянно ме упреква, че си губя времето, че обичам купоните и гуляите… и изобщо. Тя просто не разбира, че ние всички живеем така, и ако аз започна да се държа другояче, няма да ме разберат, ще ме отхвърлят, ще ме смятат за чужда. В нашите среди така е прието и за мен е много важно да ме приемат, да не ме отхвърлят, инак ще остана съвсем сама. Та аз никого си нямам, само родителите си, а и те са в друг град. Всъщност съм много самотна, а всичко, което ти виждаш, имам предвид начина ми на живот, е нещо показно, по принуда. Сцената е единствената ми утеха, моите изпълнения са всичко, което имам. Ако имах и нещо друго, което да ми пълни сърцето, да стане част от мен, бих се отказала от пеенето. Но нали нямам нищо повече — нито любов, нито истински приятели. Само сцената. И ако сега престана да пея, та дори и временно, какво ще ми остане? Ами че аз ще полудея от празнотата. Да можеше някой да запълни тази пустота…

Светлана имаше усещането, че най-сетне е преминала над зейналата бездна, пристъпвайки с мънички, предпазливи крачки по тънка дъсчица — толкова труден й се стори този монолог, в който трябваше да внимава за всяка дума и нещо повече — намирайки се по средата на едната фраза, мислено да подготвя следващата. Павел я гледаше внимателно и й се стори, че погледът на кафявите му очи е станал по-топъл и нежен. При това той не си бе дръпнал ръката. „Трогна се — радостно си помисли момичето. — Май действам правилно. Господи, само дано не се проваля!“