Когато боговете се смеят

Ето го шансът, който й се откри внезапно и който тя не бива да изпусне. Ако сега не изцеди от ситуацията всичко възможно, после няма да си го прости. Първо, Олга я няма и със сигурност няма да си дойде скоро. Най-важното е, че и двамата го знаят, така че могат да не се страхуват. Второ, тя има не просто добър, а направо страхотен повод за разговор, с такъв повод може първо да разпали интерес към себе си, после съчувствие, после… Добре де, ще видим какво, важното е да започне.

— Представяш ли си — започна Светлана, окръглила очи, — ей сега имах посещение от милицията, разказаха ми ужасна история. Имала съм някакъв почитател, безумно влюбен в мен, който посещавал всички мои концерти и слушал кой какво говори за мен. И ако някой кажел лоша дума, го убивал. Представяш ли си?

Разбира се, тя разчиташе, че Павел ще приседне на дивана до нея, но той седна във фотьойла отсреща и предвидливо постави между себе си и момичето малката масичка със стъклено покритие. Това никак не хареса на Светлана. Открай време имаше чувството, че Павел не е съвсем равнодушен към нея, във всеки случай доста пъти бе улавяла заинтересования му поглед. Вярно, той никога не бе отивал по-далече от погледите, само понякога, сякаш по бащински, с леко движение бе разрошвал късата й пухкава коса, но Светлана добре знаеше цената на тези бащински жестове. „Преструва се пред самия себе си — казваше си тя. — Нали виждам колко го привличам. Но когато и да дойда, той или е с Олга, или очаква тя да се прибере всеки момент. Затова не си позволява нищо“. Днес беше решаващ ден. Така поне си представяше нещата Светлана. Или днес, или никога. Като мъж Павел не й харесваше особено и тя съвсем определено не беше влюбена в него. Той обаче беше мъжът, който й трябваше. Женен, следователно не може да бъде прекалено натрапчив, няма да иска тя да му посвещава цялото си време. Пари — много. Вярно, не е милионер, но на нея не й е и нужен милионер. Светлана отдавна вече си бе създала доста ясна представа какъв любовник трябва да си хване. Беше достатъчно трезво мислеща, за да определи правилно ролята и мястото на парите в нейните планове. Ако човекът имаше твърде много пари, той щеше да поиска тя да спре да пее и изцяло да му принадлежи. Щеше да я заключи в златна клетка, да я върже за себе си здраво, че и охрана щеше да й сложи, та да следят всяка нейна крачка. Това трябваше да избегне на първо място. Не че сцената й беше скъпа, по дяволите тая сцена. За нея беше важно друго… Трябваше й мъж, който няма да настоява тя постоянно да му е подръка и който ще й дава пари, без да пита за какво ги е похарчила. Тя не иска прекалено много, не й трябват диаманти, кадилаци и пентхаус жилище. Трябва й толкова, колкото ще й е достатъчно за главното в живота й. Павел Плетньов — Светлана беше сигурна в това — имаше такива пари, достатъчно беше да погледне как се обличат той и жена му и какъв начин на живот водят, какви продукти имат в хладилника и какви сервизи — в бюфета. Ходят да почиват в скъпи курорти — и за това трябват пари, и то доста. С една дума, Павел беше течната кандидатура. Ако го уловеше в мрежите си, Света би могла да реши всичките си проблеми. По-точно — един, но най-важния. Трябваха й пари. Не прекалено много, не милиони и дори не стотици хиляди долари… Но тя не можеше да спечели толкова пари със собствени сили. И тя, и Бек, и Борка Худяков, както и целият им екип, работеха по договор с Татето, според който договор на солистите се падаха средно по петстотин-седемстотин долара месечно, а на останалите — дори още по-малко. А нали тя беше артистка, певица, трябваше да има „имидж“ — и косата й трябваше да бъде винаги добре подстригана, и лицето добре гледано, и маникюрът и педикюрът й трябваше да бъдат поддържани, и дрехите й не биваше да са старомодни или евтини. А имаше и едни такива вълшебни думи като „бижута“ и „аксесоари“, които струват луди пари, а ако са евтини, това им личи страшно, вижда се с просто око. Евтини могат да бъдат дънките — ако стоят добре на хубаво дупе, почти никой няма да обърне внимание на марката. Обаче чантата, ръкавиците, коланът или козметичният несесер (заедно със съдържанието му) не стоят върху нищо и не са изопнати на нищо особено, те сами привличат вниманието и ако не са от съответната марка или не са скъпи, това си личи веднага. По принцип Светлана би трябвало да кара и собствена кола, а не да се вози на такси, но при тези изисквания към външния си вид тя още не бе успяла да спести за кола и едва ли щеше да успее в близко бъдеще.