Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
Кой щеше да повярва на такова нещо, дори да го разкажеше? На подобна фантасмагория? Писмото, картата, пистолетът… Все едно театрален реквизит, предмети, събрани, за да придадат правдоподобност на нещо, което не бе и което никога нямаше да стане истинско. Гай изгори писмото. Изгори всички получени писма и припряно се застяга за Лонг Айланд.
Щяха да прекарат деня заедно с Ан — да се поразходят с кола, после пеша в гората, а утре щяха да отидат до Олтън. Къщата щеше да е готова до края на март, така че през двата месеца до сватбата щяха да имат време да я обзаведат, без да бързат. Гай се усмихна, зареял поглед през прозореца на влака. Ан никога не бе споменавала, че иска сватбата да е през юни; нещата просто вървяха нататък. Никога не бе споменавала, че иска истинска сватбена церемония, бе казала само: „Нека да не го правим между другото, надве-натри.“ И когато й каза, че стига тя да иска, той не би имал нищо против истинска сватбена церемония, Ан възкликна, хвърли се на врата му и го целуна. Не, не му се искаше отново триминутна сватба и някакъв непознат за свидетел. Залови се да скицира на гърба на някакъв плик двадесететажната административна сграда, която имаше всички изгледи да му поверят — научи го миналата седмица. Това щеше да е изненадата за Ан. Изведнъж бъдещето се бе превърнало в настояще. Имаше всичко, което желаеше. Тичешком заслиза по стъпалата на перона и сред малцината посрещачи при входа на гарата зърна леопардовото палто на Ан. Щеше винаги да помни как тя го чакаше тук, свенливите й стъпки на нетърпение, когато го видеше, как се усмихваше и понечваше да се извърне, сякаш не би чакала нито минутка повече.
— Ан! — Прегърна я и я целуна по бузата.
— Без шапка си.
Усмихна се, защото очакваше да му каже точно това.
— И ти също.
— Аз съм в колата. А вали сняг. — Хвана го за ръка и тичешком пресякоха заснеженото площадче към колите. — Имам една изненада!
— Аз също. Кажи първо ти.
— Вчера съвсем сама продадох пет модела.
Гай поклати глава.
— Не мога да се меря с теб. Аз мога да се похваля само с една административна сграда. Може би.
Тя се усмихна и повдигна вежди.
— Може би? Да!
— Да, да, да! — повтори той и отново я целуна.
Същата вечер, докато стояха на дървеното мостче над потока зад къщата, Гай понечи да й довери: „Знаеш ли какво получих днес от Бруно? Един пистолет.“ Точно в този миг — не че тутакси щеше да го изрече — осъзна каква пропаст делеше Бруно и връзката му с Бруно от неговия живот и живота на Ан. Не искаше да има тайни помежду им, а тази тайна тежеше повече от всичко, което беше споделил с Ан. За нея името Бруно, което го преследваше насън и наяве, не би означавало нищо.
— Какво има, Гай?
Значи усеща, че има нещо, мина му през ума. Тя винаги го усещаше.
— Нищо.
Ан се обърна и пое обратно, а Гай тръгна подире й. Земята изглеждаше черна в нощта, снежната покривка едва се открояваше на фона на гората и небето. Отново го обзе усещането, че от дърветата източно от къщата струи враждебност. Кухненската врата насреща му огряваше част от поляната с топла жълта светлина. Гай се извърна и впери поглед в мрака, където започваше гората. Чувствуваше се едновременно притеснен и облекчен, сякаш натискаше болен зъб.
— Ще се поразходя още малко — заяви той.
Ан влезе в къщата, а той тръгна обратно. Искаше да провери дали усещането се засилва, или отслабва, когато нея я няма. Разчиташе повече на усета, отколкото на очите си. Отново го почувствува — неопределено и неуловимо, снишило се в началото на гората, където мракът се сгъстяваше. Нямаше нищо, естествено. От каква случайна комбинация на сенки, звуци и собствените му мисли се бе пръкнало?
Пъхна ръце в джобовете на палтото си и на инат продължи напред.
Глухо изпука съчка и вниманието му тутакси се концентрира, насочи се към определено място. Затича нататък. Изпращяха храсти, някаква черна фигура се раздвижи в тъмното. Гай се хвърли с все сила, сграбчи я и разпозна хрипливото дишане на Бруно. Бруно се мяташе в ръцете му като огромна силна риба под водата, изви се и го фрасна зверски под окото. Паднаха, вкопчени един в друг — всеки се мъчеше да освободи ръцете си, — бореха се, сякаш и двамата се бореха със смъртта. Макар че Гай го удържаше с ръка, пръстите на Бруно бясно се мъчеха да се впият в шията му. Дъхът му свистеше през тясната цепнатина на устата. Гай отново го удари с десния си юмрук и ръката му увисна като счупена.