Портата на дявола

– За малко да спечеля златото – поправи го тя. – Паднах на последния скок. Приключих програмата на един крак.

– Доколкото си спомням, не си могла да ходиш два месеца след това – каза той, факт, който беше прочел току-що. – Но въпросът си остава. Друг фигурист би се отказал, би си опазил крака, за да излезе на другия ден на леда.

– Понякога няма друг ден – отвърна тя.

– Това ли те движи?

Тя сви устни, гледаше го, като въртеше вилицата в спагетите. Накрая заговори:

– Не мислеха, че ще взема медал. За малко да ме сменят с друга фигуристка. Най-вероятно нямаше да имам втори шанс.

– Искала си да докажеш нещо – отвърна той. Тя кимна.

– И цялата тази история – мисията извън лабораторията – предполагам е съвсем нова за теб. Сигурно трябва да впечатлиш някого у дома, може би мислиш, че трябва да им докажеш нещо. Или пък няма да имаш друг шанс.

– Може би – призна тя.

– Няма нищо лошо в това – каза той. – Всички искаме да впечатлим началството. Но има места на земята, където не бива да се поемат рискове. А останките на самолет на четирийсет и два метра под повърхността са точно такова място.

– Искал ли си да покажеш на някого, че не е прав за теб? Кърт замълча, после изрече една полуистина:

– Опитвам се да не се обръщам внимание на това, което хората мислят за мен.

– Значи никога не си искал да се докажеш на някого? – попита тя.

– Не казах това.

– Е, значи има такъв човек. Кой е той? Жена ли е? Госпожа Остин или бъдещата госпожа Остин, която те чака у дома?

Кърт поклати глава.