Десетата зала

— Див ечемик — каза тя. — Hordeum spontaneum, колкото искаш.

На Люк растението му приличаше на съвсем обикновен култивиран ечемик, но тя откъсна един заострен клас и му показа два реда зърна вместо обичайните шест.

После извади градинарските си ножици, а той — джобно си ножче, и двамата методично напълниха цяла торба със златните класове.

— Това вероятно е бил предшественикът на одомашнения вид — радостно обясни тя, докато работеха. — Преходът към земеделие може и да е станал през неолита, но нищо не пречи хората от мезолита и дори от късния палеолит да са събирали див ечемик за храна и дори за бира.

— Или за други цели — добави Люк.

— Или за други цели — съгласи се Сара. — Мисля, че това е достатъчно. — Изправи гръб. — Намерихме едната съставка, остават ни още две.

Люк помъкна торбата с ечемик и последва Сара сред дърветата. Слабите слънчеви лъчи не бяха стоплили много гората и колкото по-навътре навлизаха, толкова по-мразовито ставаше.

Сара дори не се опитваше да избягва шубраците и тръните, а ги претърсваше, което забави темпото им. Люк вървеше след нея и остави ума си да се рее. Тя знаеше за какво да се оглежда; той пък знаеше какво иска да гледа — стегнатите й бедра, очертани идеално от панталона. А раменете й бяха тесни и женствени дори в това дебело кожено яке. Помъчи се да потисне растящото желание да я грабне отзад, да я обърне и да я придърпа към себе си. Ще се целунат. Този път тя няма да се съпротивлява. Ще я помоли за прошка. Ще й каже, че тя винаги е била единствената. Че тогава не го е осъзнавал, но сега е сигурен. После ще я смъкне на земята. Греховете му ще бъдат опростени. Прохладната влага на горската почва ще ги отмие.

— Търсим заплетено увивно растение, което пълзи по дървета с малка до средна височина — каза тя, изтръгвайки го от унеса му. — Листата приличат на издължени върхове на стрели. Сезонът е късен, така че не очаквай да видиш розови и бели цветчета, но може да има някое закъсняло.

Чуваше се ромон и ботушите им започнаха да потъват в кал. Люк се зачуди дали потокът не захранва някой от водопадите на Бартомио. Покрай течението му растяха разнообразни дървета, предимно зелен дъб и бук, както и гъсти храсталаци и бодлива акация. Джинсите му закачиха някакви тръни и когато се наведе да се освободи, Люк я чу да изрича латинското наименование — мелодично, сякаш започваше да пее някакъв химн:

— Convolvulus arvensis! Ето там!

Лишеният от цветя бурен беше нападнал фиданки и млади дръвчета, точно както го беше предсказала. Филизите му се увиваха стегнато около кората в задушаваща хватка и се виеха на спирала над главите им.

Буренът беше в изобилие. Проблемът не бе в количеството му, а в събирането. Пипалата се бяха закрепили толкова здраво, че бе невъзможно да ги отделят от стволовете. Наложи се да се заловят за дълъг и уморителен труд, от който ги заболяха пръстите — рязане и развиване, рязане и развиване, докато не напълниха втора торба със стебла и листа.