Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Като неясен фон зад думите й той чуваше думите, казани от Лилиан, той виждаше разстоянието между едната и другата, разликата между онова, което искаха от него и от живота.
— Дагни, какво мислиш за брака ми?
— Нямам право да мисля за него.
— Трябва да си се чудила.
— Така беше… преди да дойда в къщата на Елис Уайът. Не и след това.
— Никога не си ме питала.
— Няма и да го направя.
Той замълча за момент, сетне каза, гледайки право в нея, подчертавайки, че отхвърля уважението към личния му живот, което тя винаги му беше осигурявала.
— Има нещо, което искам да знаеш. Не съм я докосвал от… къщата на Елис Уайът.
— Радвам се.
— Мислиш ли, че бих могъл?
— Никога не съм си позволявала да се питам за това.
— Дагни, да не искаш да кажеш, че и да беше станало, ти… щеше да приемеш и това?
— Да.
— Нямаше ли да се чувстваш ужасно?
— По-ужасно, отколкото мога да ти кажа. Но ако това е твоят избор, щях да го приема. Искам те, Ханк.
Той взе ръката й и я вдигна до устните си, тя почувства моментната битка в тялото му, във внезапното движение, с което той се смъкна, почти рухвайки, и впи устни в рамото й. След това я дръпна напред, издърпа тялото й в бледосинята нощница върху коленете си, задържа го със сила, без усмивка, сякаш в знак на омраза към думите й, но и сякаш тъкмо това бяха думите, които най-много беше искал да чуе. Наведе лице към нейното и тя чу въпросът, който той беше задавал отново и отново, в нощите през изминалата година, който винаги се изтръгваше от него неволно, винаги като внезапен пробив, който издаваше постоянна, тайна мъка:
— Кой беше първият ти мъж?
Тя се изви назад, опитвайки се да се измъкне от него, но той я държеше.
— Не, Ханк — каза тя, лицето и беше твърдо. Рязкото, стегнато движение на устните му беше усмивка.
— Знам, че няма да ми отговориш, но няма да спра да питам, защото това е нещо, което никога няма да приема.
— Запитай се защо няма да го приемеш.
Той отговори, докато ръката му се движеше бавно от гърдите към коленете й, сякаш подчертаваше чувството му за собственост и същевременно го мразеше:
— Защото… нещата, които ми позволяваш да правя… не мислех, че е възможно някога да го направиш, дори и за мен… но да открия, че е възможно, дори нещо повече, че си позволявала и на друг мъж, че си го желала, това…
— Разбираш ли какво казваш? Че никога не си приемал и това, че те чакам, че никога не си приемал, че бих могла да те искам, също както съм искала и него някога.
Той каза тихо:
— Така е.
Тя се изтръгна от него с внезапно извиване, изправи се, но го гледаше с лека усмивка, и каза меко:
— Знаеш ли каква е единствената ти вина? Макар че имаш огромна способност за това, никога не си се научил да се забавляваш. Винаги си отхвърлял удоволствието си твърде лесно. Винаги си бил готов да понасяш твърде много.
— И той така каза.
— Кой?
— Франсиско д’Анкония.
Той се учуди защо остава с впечатлението, че името я е шокирало и че отговаря с миг закъснение:
— Казал ти е това?
— Говорехме за нещо съвсем различно.
След миг тя каза спокойно:
— Видях те да говориш с него. Кой обиждаше другия този път?
— Никой. Дагни, какво мислиш за него?
— Мисля, че го е направил нарочно — този банкрут, в който ще затънем утре.
— Знам, че е така. И все пак, какво мислиш за него като човек?
— Не знам. Трябва да мисля, че е най-долното същество, което някога съм срещала.
— Трябва? Но не го мислиш?
— Не. Не съм съвсем сигурна в това.
Той се усмихна.
— Това е странното в него. Знам, че е лъжец, безделник, евтин плейбой, най-порочно безотговорното изпаднало човешко същество, което мога да си представя. Но когато го погледна, чувствам, че ако някога изобщо е имало човек, на когото да поверя живота си, то това е той.