Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Гласовете се задавиха изведнъж, появиха се локви от тишина, сетне се родиха различни звуци — надигащите се интонации на безполезно повтаряни въпроси, неестествени въздишки, писък на жена, няколко пресилени кикота от онези, които все още се опитваха да се преструват, че нищо не е станало.
Имаше и неподвижни моменти в движението на тълпата, като разпространяваща се парализа, имаше внезапна неподвижност, сякаш някакъв двигател беше спрян, седне дойде трескавото, безцелно, неуправляемо движение на предмети, които сякаш се търкалят надолу по хълм, оставени на сляпата милост на гравитацията и на всяка скала, която срещаха по пътя си. Хората бягаха навън, към телефоните, един към друг, струпваха се или избутваха телата около себе си безразборно. Тези хора, най-силните в страната, които държаха, без да отговарят пред никого, властта над храната и радостта на всеки човек, през всичките му години живот на тази земя, тези хора бяха станали на купчина отломки, които се люлееха от вятъра на паниката, отломки, останали от сграда, чиято ключова колона е била разрушена.
Джеймс Тагарт, чието лице имаше неподобаващ израз, породен от емоции, които от векове наред хората са се учили да прикриват, се хвърли към Франсиско и изкрещя:
— Вярно ли е?
— Ама Джеймс — каза с усмивка Франсиско — какво става? Защо изглеждаш разтревожен? Парите са коренът на всяко зло, така че на мен просто ми омръзна да бъда зъл.
Тагарт хукна към главния вход, крещейки нещо на Орън Бойл по пътя. Бойл кимна и продължи да кима, със старанието и смирението на безполезен слуга, след това хукна в друга посока. Черил, с воал, виещ се като кристален облак във въздуха, тичаше след Тагарт и го хвана на вратата.
— Джим, какво става?
Той я отблъсна и тя падна върху корема на Пол Ларкин, докато Тагарт бягаше навън.
Трима души стояха напълно неподвижни като колони в стаята, а погледите им прорязваха останките от катастрофата: Дагни гледаше Франсиско, а Франсиско и Риърдън се гледаха един друг.
Глава XIII
Доброволно изнудване
— Колко е часът?
„Времето изтича“ помисли си Риърдън, но отговори:
— Не знам. Няма още полунощ — и като си спомни, че носи ръчен часовник, добави: — Без двайсет.
— Ще взема влак за вкъщи — каза Лилиан.
Той чу изречението, но то трябваше да изчака реда си, за да влезе в претъпканите коридори на съзнанието му. Той стоеше и гледаше разсеяно всекидневната на апартамента си, на няколко минути разстояние с асансьора до приема. След миг отговори автоматично:
— По това време?
— Още е рано. Има още много влакове.
— Заповядай и остани тук, разбира се.
— Не, предпочитам да се прибера.
Той не оспори.
— Ами ти, Хенри? Възнамеряваш ли да се прибереш у дома гази вечер?
— Не — и добави: — Утре имам бизнес срещи тук.
— Както кажеш.
Тя свлече вечерната наметка от раменете си, хвана я в ръка и тръгна към вратата на спалнята му, но спря.
— Мразя Франсиско д’Анкония — напрегнато каза тя. — Защо трябваше да идва на това парти? И не можа ли да си затваря устата, поне до утре сутрин?
Той не отговори.
— Чудовищно е — онова, което е позволил да се случи с компанията му. Разбира се, той е просто един развален плейбой, но такова голямо богатство е отговорност, има граница на небрежността, която човек може да си позволи!
Той хвърли поглед върху лицето й: беше странно напрегнато, с изострени черти, които я караха да изглежда по-стара.
— Той трябваше да има някакъв дълг към акционерите си, нали? Нали, Хенри?
— Имаш ли нещо против да не го обсъждаме?
Тя сви устни в жест, равностоен на повдигане на рамене, и влезе в спалнята. Той стоеше до прозореца и гледаше потоците от покриви на коли долу, оставяше очите си да почиват върху нещо, докато способността му да вижда беше изключена. Съзнанието му беше още съсредоточено върху тълпата в балната зала долу и върху две фигури в тази тълпа. Но също както всекидневната му оставаше в периферията на зрението му, така и чувството, че трябва да направи нещо, оставаше в периферията на съзнанието. Улови го за миг — това беше фактът, че трябва да свали вечерните си дрехи, — но отвъд него имаше чувство на съпротива да се съблече в присъствието на странната жена в спалнята си, така че веднага го забрави.