Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

Апартаментът беше тъмен, когато влезе, но вратата към спалнята й беше открехната и той чу гласа й:

— Здравей, Ханк.

Той влезе и попита:

— Спеше ли?

— Не.

Той включи лампата. Тя лежеше на леглото, с отпусната на и възглавницата глава, косата й падаше върху раменете й — изглеждаше така, сякаш не е мърдала дълго време, а лицето й беше спокойно. Изглеждаше като ученичка, с изрязаната яка на бледосинята си нощница високо около шията й, а предната част на нощницата беше в преднамерен контраст със строгостта — светлосиня бродерия, която изглеждаше луксозно зряла и женствена.

Той седна на ръба на леглото и тя се усмихна, забелязвайки, че строгата официалност на вечерния му костюм правеха действията му така просто и естествено интимни. Усмихна й се в отговор. Беше дошъл, готов да отхвърли прошката, която тя му беше дала на партито, както човек отказва благодеяние от твърде щедър противник. Вместо това той изведнъж се протегна и прокара ръка по челото й, по косата й, в жест на покровителствена нежност, усещайки изведнъж колко деликатна е тя, като дете — същият този противник, който непрекъснато предизвикваше силата му, но който имаше нужда от неговата защита.

— Понасяш толкова много — каза той, — а аз допълнително те затруднявам.

— Не, Ханк, не е така и го знаеш.

— Знам, че си достатъчно силна, за да не му позволиш да те нарани, но това е сила, която нямам право да изисквам. И все пак го правя, и не мога да намеря никакво решение, никакво изкупление. Мога само да призная, че го знам и няма начин, по който да те помоля да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване.

— Нямах право да я водя в твое присъствие.

— Това не ме нарани. Само…

— Да?

— Само като те виждах как страдаш… беше тежко за гледане.

— Не мисля, че страданието може да поправи каквото и да е, но каквото и да съм изпитвал, не съм страдал достатъчно, а ако има нещо, което да ненавиждам, то е да говоря за собственото си страдание — това трябва да е единствено моя грижа. Но ако искаш да знаеш, понеже така или иначе знаеш, да, за мен беше ад. И ми се ще да беше по-лошо. Поне няма да си позволя да се измъкна.

Той го каза сурово, без емоция, като обективна присъда към самия себе си. Тя се усмихна тъжно, взе ръката му и притисна устните си към нея, поклати глава, отхвърляйки присъдата и остана с лице, скрито в ръката му.

— Какво искаше да кажеш? — меко попита той.

— Нищо… — сетне тя вдигна глава и каза твърдо: — Ханк, знаех, че си женен. Знаех какво правя. Сама го избрах. Не ми дължиш нищо, няма дълг, с който да трябва да се съобразяваш.

Той бавно поклати глава в знак на протест.

— Ханк, не искам от теб нищо, освен онова, което ти решиш да ми дадеш. Спомняш ли си, че веднъж ме нарече търговец? Искам да идваш при мен, търсейки единствено собствената си наслада. Докато искаш да останеш женен, по каквато и да е причина, нямам право да се възмущавам. Моят начин да правя търговия е да знам, че радостта, която ми доставяш, е заплатена с тази, която получаваш от мен, а не с това аз или ти да страдаме. Не приемам жертви и не ги правя. Ако поискаш от мен повече от онова, което ти значиш за мен, ще откажа. Ако поискаш да се откажа от железницата, ще те напусна. Ако някога удоволствието на единия трябва да се заплати с болката на другия, по-добре изобщо да няма търговия. Търговия, при която единият печели, а другият губи, е измама. Не го правиш в бизнеса, Ханк. Не го прави и в живота си.