Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Имаш право да ме осъждаш, както решиш.

Тя се засмя.

— Великият мъж, който беше изпълнен с толкова голямо презрение — в бизнеса — към слабаците, които подкастряха ъглите или падаха по пътя, защото не можеха да имат такава сила на характера и стабилност на целите! Как се чувстваш сега?

— Моите чувства не са твоя работа. Имаш право да решиш какво искаш да направя. Ще се съглася с всяко твое искане, освен с едно: не ме карай да се откажа.

— О, не бих искала да се откажеш! Не бих очаквала да промениш природата си. Това е истинското ти ниво — под цялото това измислено величие на рицар на промишлеността, който се е издигнал само чрез гения си от каналите в мините до луксозните маси и белите нагръдници! Добре ти стои нагръдникът, особено когато се прибираш в единайсет сутринта! Никога не си се издигнал от мините, там ви е мястото на всички самосъздали се новобогаташи, в ъгъла на кръчмата в събота вечер, с пътуващите търговци и танцьорките!

— Искаш ли да се разведеш?

— Ще ти хареса, нали? Би било чудесна сделка! Не ти ли е хрумвало, че знам, че искаш да се разведеш с мен още от първия месец на брака ни?

— Ако си го мислела, защо остана с мен?

Тя отговори строго:

— Това е въпрос, който си загубил правото да задаваш.

— Вярно е — каза той, мислейки, че една-единствена мислима причина — любовта й към него — би могла да оправдае отговора й.

— Не, няма да се разведа с теб. Да не мислиш, че ще позволя романът ти с някаква уличница да ме лиши от дома ми, от името ми, от положението ми в обществото? Ще запазя колкото се може повече парчета от живота си, всичко, което не зависи от нещо толкова калпаво като твоята вярност. Не се заблуждавай: никога няма да ти дам развод. Независимо дали ти харесва или не, ти си женен и ще си останеш женен.

— Добре, ако това искаш.

— Освен това няма да призная… между другото, защо не седнеш?

Той остана прав.

— Кажи каквото имаш да казваш.

— Няма да призная никакъв неофициален развод като раздяла например. Можеш да продължиш любовната си идилия в каналите и мазетата, където й е мястото, но в очите на света ще очаквам да помниш, че аз съм госпожа Хенри Риърдън. Винаги си проповядвал такава прекалена привързаност към почтеността — сега ще те видя осъден на живот на двуличник, какъвто всъщност си. Ще очаквам да обитаваш дома, който официално е твой, но сега ще бъде мой.

— Щом искаш.

Тя се облегна назад нехайно, небрежно отпусната, с разтворени крака, с ръце, положени стриктно и успоредно на облегалките на фотьойла, като съдия, който може да си позволи да бъде немарлив.

— Развод? — каза тя със студен кикот. — Мислиш ли, че ще се измъкнеш толкова лесно? Мислиш ли, че ще се отървеш само с няколко от твоите милиони, хвърлени като милостиня? Толкова си свикнал да купуваш всичко, което пожелаеш, с доларите си, че не можеш да се съобразиш с неща, които са некомерсиални, не подлежат на договаряне, не могат да бъдат изтъргувани по никакъв начин. Не си в състояние да повярваш, че може да съществува човек, който не се интересува от пари. Не можеш да си представиш какво означава това. Е, мисля, че ще трябва да научиш. О, да, разбира се, че ще се съгласиш с всяко мое искане от сега нататък. Искам да стоиш в този кабинет, с който се гордееш толкова, в безценния си завод, и да си играеш на герой, който работи по осемнайсет часа на ден, индустриален гигант, който поддържа цялата страна, гений, който е над простото стадо на хленчещото, лъжещо, мамещо човечество. След това искам да се прибираш вкъщи и да се изправяш пред единствения човек, който знае какво си в действителност, който знае истинската стойност на думата ти, на честта ти, на непорочността ти, на прехваленото ти самочувствие. Искам да се изправиш в собствения си дом срещу единствения човек, който те презира и има право на това. Искам да ме гледаш всеки път, когато строиш нова пещ или изливаш рекордно количество стомана, или пък чуваш аплодисменти на възхищение, когато се чувстваш горд от себе си, когато се чувстваш чист, пиян или осъзнаваш величието си. Искам да ме гледаш всеки път, когато чуеш за някоя низост, когато почувстваш гняв от човешката развала, презрение към нечие мошеничество, или пък си жертва на ново правителствено изнудване — да гледаш и да знаеш, че не си по-добър, че не стоиш по-високо от никого, че нямаш право да презираш каквото и да е. Искам да ме гледаш и да научиш съдбата на човек, който се е опитал да построи кула до небето, или на онзи, който е искал да достигне слънцето с восъчни крила — или пък твоята собствена, на човек, който искаше да се смята за съвършен!