Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя ахна.
— Ханк, да не твърдиш, че го харесваш?
— Твърдя, че не знаех какво означава да харесваш някого, не знаех колко ми е липсвало това, докато не го срещнах.
— За Бога, Ханк, ти си хлътнал по него!
— Да, мисля, че е така — той се усмихна. — Защо те плаши това?
— Защото… защото мисля, че ще те нарани по някакъв ужасен начин… и колкото повече се виждаш с него, толкова по-трудно ще е за понасяне… а и ще ти отнеме много време да го преживееш, ако изобщо го преживееш… Чувствам, че трябва да те предупредя да се пазиш от него, но не мога, защото не съм сигурна за нищо относно него, дори и за това дали е най-великият или най-долният човек на земята.
— Аз не съм сигурен за нищо относно него — освен за това, че го харесвам.
— Но помисли за онова, което е направил. Нарани не Джим и Бойл, а мен и теб, Кен Данагър и останалите, защото бандата на Джим по-скоро ще си го изкара върху нас, и това ще бъде още една катастрофа, като пожара на Уайът.
— Да… да, като пожара на Уайът. Но, знаеш ли, не мисля, че ме интересува толкова. Какво е още една катастрофа? Всичко си върви по пътя така или иначе, просто става въпрос за това дали ще е малко по-бързо или по-бавно, всичко, което ни е останало, е да държим кораба на повърхността докато можем, а след това да потънем с него.
— Това ли е извинението му? Това ли те кара да чувстваш?
— Не. О, не! Тъкмо това чувство губя, когато говоря с него. Странното е онова, което всъщност ме кара да чувствам.
— Какво?
— Надежда.
Тя кимна, безпомощно удивена, осъзнавайки, че и тя го е изпитвала.
— Не знам защо — каза той, — но гледам хората и те ми изглеждат така, сякаш са направени единствено от болка. Той не е. Ти не си. Тази ужасна безнадеждност, която е навсякъде около нас… губя я само в негово присъствие. И тук. Никъде другаде.
Тя се върна обратно при него, плъзна се, седна в краката му и притисна лицето си към коленете му.
— Ханк, имаме още толкова много пред себе си… и толкова много сега…
Той погледна силуета от бледосиня коприна, сгушен върху черните му дрехи, наведе се към нея и каза тихо:
— Дагни… нещата, които ти казах онази сутрин в дома на Елис Уайът… мисля, че лъжех себе си.
— Знам.
През сивия ръмеж календарът над покривите сочеше трети септември, а часовникът на друга кула показваше десет и четиридесет. Риърдън се връщаше към хотел „Уейн-Фолклънд“. Радиото на таксито пискливо изплюваше звуците на паникьосан глас, който известяваше рухването на „Д’Анкония мед“.
Риърдън се облегна уморено: катастрофата изглеждаше като стара новина, прочетена отдавна. Не чувстваше нищо, освен неприятното усещане, че не е прилично да се намира рано сутринта по улиците, облечен във вечерно облекло. Не чувстваше желание да се върне от света, който беше напуснал, към света, който ръмеше покрай прозорците на таксито.
Той завъртя ключа в ключалката на хотелския си апартамент с надеждата да се върне колкото се може по-бързо в кабинета си и да не му се налага да вижда нищо около себе си.
Те поразиха съзнанието му едновременно: масата за закуска, вратата към спалнята му, отворена към легло, в което никой не беше спал, и гласът на Лилиан:
— Добро утро, Хенри.
Тя седеше в един фотьойл, облечена в костюма, който носеше предния ден, без сако и шапка, бялата й блуза изглеждаше самодоволно свежа. На масата имаше останки от закуска. Тя пушеше цигара, с изражение и поза като след дълго, търпеливо бдение.
Докато той стоеше неподвижно, тя бавно кръстоса крака и се настани по-удобно.
— Няма ли да кажеш нещо, Хенри?
Той стоеше като мъж във военна униформа на някаква официална проява, където не беше разрешено да съществуват емоции.
— Ти трябва да говориш.
— Няма ли да се опиташ да се оправдаеш?
— Не.
— Няма ли да започнеш да ме молиш за прошка?
— Няма причина да ми прощаваш. Нямам какво да добавя. Знаеш истината. Сега всичко зависи от теб.
Тя се разсмя, изтегна се и отърка рамене о облегалката на фотьойла.
— Не очакваше ли, че ще те хвана рано или късно? — попита ги. — Ако мъж като теб се държи като монах повече от година не мислиш ли, че може да заподозра причината? Все пак смешно е, че този твой прословут ум не попречи да те хвана просто ей така — тя махна към стаята и към масата със закуската. — Бях сигурна, че няма да се върнеш тук снощи. И не беше трудно, нито пък скъпо да разбера от служител на хотела тази сутрин, че не си прекарал и една нощ в тези стаи през последната година.