Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Как? — повтарям по-силно въпроса си аз.
Умът ми зацепва на думата „лъжа“, направо се впримчва в нея. „Няма начин да избегнеш оценяването, освен ако не излъжеш. Няма начин да прескочиш процедурата, ако не излъжеш. Трябва да си излъгал.“
Алекс мълчи известно време и аз решавам, че се е изплашил, че няма да ми каже нищо повече. Почти ми се иска да е така. Иска ми се времето да се върне назад, до момента, когато произнесе името ми със странен глас, до онзи миг на триумф от победата в състезанието. До онова завладяващо чувство на щастие и усещане за свобода. Може да се състезавала обратно до брега. Да се срещнем и утре и да опитаме да изкрънкаме няколко пресни рака от рибарите на кея.
Но той заговаря:
— Аз не съм оттук. Не съм роден в Портланд. Не и в града.
Говори с онзи тон, който хората имат, когато ти казват нещо, което ще разбие сърцето ти. Мило, дори нежно, сякаш това ще смекчи удара от жестоките думи. „Съжалявам, Лена, но майка ти създаваше големи проблеми“. Сякаш това ще прикрие жестокостта, която прозира под тях.
— Откъде си?
Всъщност няма защо да питам. Вече знам. Истината изниква неканена пред мен, разбива ме на хиляди парченца и те се пръскат по водата. Но една част от мен продължава да се надява — докато Алекс не го потвърди, може и да не е така.
Очите му не изпускат моите, той кима с глава назад, към границата, отвъд моста, към онази постоянно движеща се маса от клони, листа, лиани и треви.
— От там — казва той или може би само ми се струва, че го казва. Устните му се движат едва. Но значението е ясно.
Той идва от Пустошта.
— Невалиден — отронва се от устните ми. Думата стърже по гърлото ми. — Ти си Невалиден.
Давам му последен шанс да отрече. Но той не го прави. Само потръпва леко и казва:
— Винаги съм мразел тази дума.
В същия момент осъзнавам нещо: неслучайно Каръл продължава да ме подкача, че все още вярвам в Невалидните, неслучайно и досега, докато върти изкусно куките за плетене в ръцете си, без да вдига поглед от тях — тик, тик, тик, — а те почукват една в друга и металът проблясва в ръцете й, поклаща глава и казва: „Предполагам, че вярваш във вампири и върколаци“.
Вампири, върколаци и Невалидни: все същества, които могат да скочат върху теб и да те разкъсат на парчета. Страшни същества.
Страхът ме замайва, събира се на топка в основата на стомаха и в слабините ми и за миг ми се струва, че ще се напишкам. Фарът на Малкия диамантен остров примигва, светлият триъгълник във водата сочи като огромен обвиняващ пръст: и изведнъж се ужасявам, че лъчът му ще попадне върху мен, ще светне в очите ми и скоро ще чуя бръмченето на държавните хеликоптери, гласовете на регулаторите ще гръмнат в мегафоните: „Незаконни действия! Незаконни действия!“. Брегът изглежда невъзможно, отчайващо далече. Не мога да повярвам, че нещата стигнаха дотук. Ръцете ми са невероятно тежки и безполезни, изведнъж си спомням за мама, виждам якето й да се пълни бавно с вода.
Поемам дълбоко въздух и се опитвам да спра вихрушката от мисли, да се съсредоточа. Не вярвам някой да подозира, че Алекс е Невалиден. Аз самата не се съмнявах, докато не ми каза. Той изглежда напълно нормален, белегът му е на правилното място. Не вярвам също някой да ни е чул, докато говорим.
Една вълна плисва в гърба ми и аз залитам напред. Алекс ме хваща за ръката, за да ме задържи, но аз се отдръпвам рязко само миг преди върху нас да се стовари нова вълна. Глътвам малко вода, солта влиза в очите ми и ме кара да ги затворя.
— Не смей! — заеквам от страх и яд. — Не смей да ме докосваш.
— Лена, не исках да те засегна с нещо. Заклевам ти се. Не съм те излъгал нарочно.
— Защо го правиш? — Не мога да мисля ясно. Не мога да дишам дори. — Какво искаш от мен?
— Искам… — Той тръсва глава. Изглежда наистина объркан… и наранен, сякаш аз съм тази, която е направила нещо нередно. За миг усещам прилив на симпатия. И той като че ли я зърва в очите ми, улавя тази част от секундата, когато свалям защитите, защото изразът на лицето му се смекчава и очите му се проясняват. Не съм забелязала да се движи, но някак си е успял да скъси разстоянието между нас. Слага топлите си ръце на раменете ми. Пръстите му парят толкова силно, че ми се иска да извикам.
— Аз те харесвам, Лена — казва тихо той. — Това е истината. Харесвам те.
Казва го съвсем тихо, но думите му ме хипнотизират, звучат като песен. Представям си страшни хищници, които слизат от дърветата, огромни котки със светещи кехлибарени очи, като неговите.