Делириум

Томас също беше излекуван. Ожениха го за Ела, която някога беше най-добрата приятелка на сестра ми, и сега всички са щастливи. Преди няколко месеца Рейчъл ми каза, че двете семейства ходят заедно на пикник и на квартални забави, защото живеят близо едно до друго. Четиримата се събират, разговарят тихо и любезно и нищо от миналото не нарушава спокойствието на днешното им приятелство.

Ето това е силата на лечението. Никой вече не си спомня за онези безумни, наситени със страст дни по полянките, когато Томас целуваше сълзите на Рейчъл и измисляше думи, за да й се врече, и когато тя разкъсваше кожата на собствените си ръце само при мисълта, че ще живее без него. Сигурна съм, че сега се срамува от това, ако изобщо си го спомня. Сега не я виждам толкова често, не повече от веднъж на няколко месеца, когато се сети да намине. След процедурата ми се струва, че съм изгубила част от нея. Но въпросът не е там. Важното е, че сега тя е защитена. Спасена.

Ще ви кажа и още една тайна и тя е за ваше добро. Може би си мислите, че миналото има да ви каже нещо важно, може би си мислите, че трябва да се вслушате в шепота му, да спрете, да се върнете назад, да се наведете и да чуете гласа му в дишането на земята, да доловите думите от вече мъртви времена. Може би си въобразявате, че част от този глас идва някъде дълбоко от собствената ви душа и вие трябва да разберете нещо.

Аз знам истината: знам я от Студените нощи. Знам, че миналото ще ви дърпа назад и надолу, ще ви кара да се вслушвате в шепота на вятъра, в звука от триенето на клоните на дърветата, ще ви изкушава да дешифрирате кода, да съберете и подредите счупените парченца. Но това е безнадеждно. Миналото е просто бреме. И ще ви тежи като камък на шията.

Да го знаете от мен: ако чуете миналото да ви говори, ако усетите да ви тегли назад и да шари с пръсти по гърба ви, най-доброто, което можете да направите, е да избягате.

След признанието на Алекс започвам всеки ден да проверявам за симптомите на болестта. Докато зареждам стоките в магазина на чичо, поспирам тук-там, вдигам ръка и я подпирам на бузата, после протягам пръст, достигам врата и меря пулса си, за да се уверя, че е нормален. Сутрин поемам няколко пъти дълбоко въздух и се ослушвам за хрипове или свистене в гърдите. Мия си ръцете през пет минути. Знам, че делириумът не е грип, не можеш да го пипнеш от едно кихане, но знам също, че е заразен, и когато на другия ден след срещата с Алекс се събудих с натежали гърди, лека като перце глава и болки в гърлото, които останаха през целия ден, първата ми мисъл беше, че съм се заразила.

След няколко дни се почувствах по-добре, но остана един странен синдром. Сетивата ми са като притъпени. Всичко изглежда някак избеляло, като лошо цветно копие. Налага се да пресолявам храната си, за да мога да усетя вкуса й, и всеки път, когато леля заговори, ми се струва, че копчето за звука й е намалено докрай. Но прочитам отново всички симптоми на делириума и не намирам съвпадения, затова в крайна сметка решавам, че съм здрава.