Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
— Съжалявам — прошепва той толкова тихо, че едва го чувам.
— Баща ми е починал, когато съм била на девет месеца. Не си го спомням изобщо. Според мен… според мен това нещо я пречупи. Говоря за мама. Тя не беше излекувана. Процедурите не й действаха. Не знам защо. Опитваха се да я спасят три пъти, но нищо не се получи.
Спирам и поемам шумно въздух. Не смея да погледна към Алекс. Той седи до мен тихо и неподвижно, като статуя, като сянка на мъртъв камък. Въпреки това, не мога да си затворя устата. С почуда осъзнавам, че никога и на никого досега не съм разказвала за мама. Просто не ми се е налагало. В училище, у дома и сред приятелите ми всички до един вече знаеха за семейството ми и срамната тайна. Може би затова винаги долавям искрица съжаление в ъгълчетата на очите им. Където и да вляза, разговорите замират и настъпва тишина, а изплашените им лица излъчват странно чувство за вина. Дори и Хана знаеше всичко за мен и мама още преди да ни сложат на един чин във втори клас. Спомням си, защото веднъж ме намери в една от кабинките на тоалетната да плача, натъпкала тоалетна хартия в устата си, за да не ме чуват. Ритна вратата с крак, влезе и каза: „Това е заради майка ти, нали?“ Това бяха първите й думи към мен.
— Не знаех, че нещо не е наред. Не знаех, че е болна. Бях много малка и не разбирах. — Очите ми са заковани върху тънката, права като въже линия на хоризонта. Водата се отдръпва навътре и аз отново си мисля същото, което си представях като дете: че няма да се върне, че целият океан ще изчезне завинаги, ще се изтегли от лицето на земята като устни, които оголват зъбите и разкриват бялата хладна твърдина под тях. — Ако знаех, можех да…
В последния миг гласът ми изневерява и не успявам да довърша, не мога да кажа и дума повече. „Можех да я спра.“ Това е нещо, което никога не съм казвала преди, дори не съм си позволявала да го мисля. Но мисълта е там, не помръдва от съзнанието ми, неумолима и вечна като скала: „Можех да я спася. Трябваше да я спася“.
Отново потъваме в мълчание. Докато съм разказвала, майката и детето са събрали багажа си и са си тръгнали; сега целият плаж е само за нас. Потокът от думи вече се е излял. Не мога да повярвам колко много неща споделих с един почти непознат човек, при това момче. Изведнъж усещам такъв срам, че се превивам сякаш от болка. Искам да кажа нещо разтоварващо, нещо за отлива или за времето, но както винаги, когато имам нужда, умът ми се изпразва от всякакви мисли. Не смея да погледна към Алекс. Когато най-сетне събирам смелост и хвърлям крадешком един поглед, виждам, че той се е загледал във водата. Лицето му е непроницаемо, само едно мускулче подскача нагоре-надолу в основата на челюстта му. Сърцето ми пада в петите. От това се страхувах най-много — той се срамува от мен, отвратен е от историята на семейството ми, от болестта, която тече във вените ми. Всеки момент ще стане и ще ми каже, че е по-добре да не говори повече с мен. Колко странно! Почти не го познавам, между нас има огромна пропаст, но въпреки това тази перспектива ме натъжава.
На ръба съм да скоча и да избягам, за да не се налага да кимам и да се правя, че го разбирам, когато се обърне към мен с дежурното: „Виж, Лена, съжалявам, но…“ и ме погледне по онзи до болка познат начин. (Миналата година на хълма се появи едно бясно куче, лаеше и хапеше всички, от устата му излизаше пяна. Беше гладко, краставо, пълно с бълхи и без един крак, но въпреки това се наложи да дойдат две ченгета и да го застрелят. Събра се тълпа, аз също бях там. Тогава за пръв път в живота си разбрах онзи поглед, с който хората винаги ме гледат, онова извиване на устните при произнасяне на името Халоуей. Жал, да, но и отвращение, и страх да не се заразят. По същия начин гледаха и онова куче, докато обикаляше, лаеше и плюеше пяна; и всички си отдъхнаха, когато третият куршум най-после го свали и то замлъкна.)
Тъкмо когато решавам, че повече не мога да издържа, Алекс протяга ръка и докосва съвсем лекичко лакътя ми с пръст.
— Хайде да се състезаваме.
Става, изтупва пясъка от панталоните си и ми подава ръка. Усмивката отново танцува на устните му. В същата секунда усещам безкрайна благодарност към него. Той не се срамува от мен. Не ме обвинява заради семейството ми. Не ме мисли за заразна или мръсна. Докато ми помага да се изправя, ми се струва, че за миг стиска ръката ми, съвсем лекичко и бързо, това ме плаши и ме изпълва с радост, защото ми напомня за тайния ни знак с Хана.
— Само ако си готов за пълно поражение — отвръщам.