Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Алекс се усмихва, но усмивката му прилича повече на гърч.
— Лена, трябва да ти кажа нещо.
Сега гласът му е малко по-укрепнал, но нещо в него ме плаши и аз не искам той да продължи.
И започвам отново, просто не мога да се спра:
— Боли ли? Процедурата, имам предвид? Сестра ми казва, че не било толкова зле, защото ти давали цял куп обезболяващи, но братовчедка ми Марша казваше, че е по-лошо от всичко, по-лошо и от раждане, въпреки че с второто си дете се мъчи цели петнайсет часа… — Спирам, изчервявам се и се скастрям наум, че докарах разговора до тук. Ще ми се да се върна на предишната вечер, на онова парти, когато не можех да измъкна и една дума от себе си. Имам чувството, че го заливам с помия.
— Но мен не ме е страх — почти изкрещявам, когато виждам, че той отново се кани да заговори. Отчаяно се боря да задържа ситуацията в това положение. — Процедурата ми е съвсем скоро. След шейсет дни. Тъпо е, че броя дните, нали? Но нямам търпение.
— Лена! — Алекс повишава глас, звучи някак строго. Това най-после ми затваря устата. Обувките ми пропадат в пясъка на дъното и в този момент осъзнавам, че водата е стигнала до врата ми. Приливът идва бързо. — Изслушай ме. Аз не съм този… този, за когото ме мислиш.
Трябва да се боря, за да остана на място. Течението ме подема изведнъж и започва да ме дърпа навътре. Винаги е така. При отлива водата се оттегля бавно, а при прилива идва изведнъж.
— Какво искаш да кажеш?
Очите му — златисти, кехлибарени, непрестанно променящи се животински очи — обхождат лицето ми и без да знам защо, отново ме хваща страх.
— Аз не съм излекуван — казва той.
Затварям очи и си представям, че не съм го чула добре, че съм объркала гласа му с шума на вълните. Но когато ги отварям, го виждам пред себе си, гледа ме виновно и някак… тъжно, може би, и аз разбирам, че съм чула правилно.
— Не съм минавал през процедурата — прошепва той.
— Искаш да кажеш, че не ти е подействала? — питам едва чуто. Мускулите ми изведнъж се стягат и чак сега забелязвам колко студено е станало. — Направили са ти процедурата, но е била неуспешна. Като при мама.
— Не, Лена, аз… — Той отмества поглед и довършва едва чуто: — не знам как да ти обясня.
Цялото ми тяло, от пръстите на краката до космите на главата, изведнъж замръзва, сякаш го хвърлят в огромен фризер. През съзнанието ми преминават несвързани образи, като безразборно взети кадри от филм: Алекс в наблюдателната зала с коса, която напомня корона от есенни листа; Алекс се обръща и показва тривърхия белег под лявото си ухо; Алекс се навежда към мен и прошепва: „Аз съм безопасен. Няма да ти направя нищо лошо“. Думите отново напират в мен, но този път не усещам как излизат, не усещам почти нищо.
— Не се е получило и ти си излъгал, за да можеш да си завършиш образованието, да си намериш работа, да получиш списък с момичета и всичко. Но всъщност не си… все още си… може да си…
Не мога да произнеса тази дума: болен. Неизлекуван. Заразен. Изведнъж ми се повдига.
— Не — почти извиква той и ме стряска. Правя крачка назад, маратонките ми се хлъзгат по неравното, покрито с водорасли дъно и за малко не потъвам, но когато Алекс понечва да ме задържи, бързам да избягам от ръцете му. Погледът му се втвърдява, сякаш е взел някакво решение.
— Казвам ти, че никога не съм бил подлаган на лечение. Никога не са ме оценявали. Нямам списък с момичета.
— Това е невъзможно — едва намирам въздух аз. Думите излизат като шепот. Небето над мен се завърта. Синьото, розовото и червеното се смесват по странен начин и ми се струва, че някои части от него започват да кървят. — Невъзможно! Ти имаш белега!
— Белег — поправя ме той малко по-тихо. — Просто белег. Не онзи.
Обръща се така, че да мога да видя белега добре.
— Три малки точици във формата на обърнат триъгълник. Лесно е да се имитира. Със скалпел, с остър нож, с какво ли не.
Отново затварям очи. Вълните се блъскат в мен и движението им нагоре-надолу, нагоре-надолу, ме кара да мисля, че наистина ще повърна точно тук, във водата. Преглъщам, за да разсея усещането, и се опитвам да потисна желанието да изкарам всичко от себе си. Отварям очи и питам прегракнало:
— Как…?
— Опитай се да ме разбереш, Лена. Аз… ти се доверявам напълно. Ти вярваш ли ми? — Той се взира в мен толкова настойчиво, че погледът му прогаря очите ми и аз ги отмествам. — Не съм искал… да те лъжа.