Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
Наляво от нас се вижда ослепително белият силует на лабораториите, а зад тях, на известно разстояние, е старото пристанище. Оттук дървените му кейове изглеждат като гигантски дървени стоножки. Надясно е Турският мост и дълга редица от охранителни постове, простряла се по цялата му дължина чак до границата. Алекс проследява погледа ми.
— Красиво е, нали?
Мостът е нашарен със сиво-зелени петна от водата и водораслите; докато го гледам, имам чувството, че се клати лекичко на вятъра. Бърча нос.
— Изглежда прогнил. Сестра ми казва, че един ден ще падне в океана и ще потъне.
Алекс се засмива.
— Не говорех за моста. Имах предвид отвъд него. — Спира за част от секундата и се вглежда в мен. — Говорех за Пустошта.
След Турския мост, очертана от далечния край на Черния залив, е северната граница. Докато си говорим, светлините в караулките на охраната светват една след друга, заблестяват срещу тъмносиньото небе и аз разбирам, че става късно. Трябва да се прибирам. Вече усещам, че водата сменя посоката си, надига се лека-полека, но никак не ми се тръгва. Сочната зелена трева зад моста се люлее на вятъра като море, като непрекъснато променяща се картина, наситеното зелено се спуска на талази към залива и разделя Портланд от Ярмут. Оттук се вижда само една малка част от Пустошта — празно място без светлини, без лодки и сгради: непроницаемо и тъмно, и страшно. Но аз знам, че то се разширява назад, продължава с километри чак до вътрешността на страната и я пресича, протяга пипалата си към цивилизования свят като чудовище.
Дали от надбягването, дали от победата, или от факта, че Алекс не се отдръпна от мен, когато му разказах за мама, но радостта и доброто настроение не ме напускат, нито усещането, че мога да му кажа всичко и мога да го попитам за всичко.
— Искаш ли да ти кажа една тайна? — питам неочаквано и продължавам, без да чакам отговор; не мисля, че е необходимо, и това ме кара да се чувствам малко безотговорна. — Много съм си мислила за това. За Пустошта и за… Невалидните. За това как изглеждат и дали наистина съществуват.
С периферното си зрение забелязвам, че трепва за миг, но продължавам:
— Преди си мислех… Представях си, че мама не е умряла, разбираш ли? Просто е избягала там. Не че за мен щеше да е по-добре. Просто не исках да приема, че си е отишла завинаги. Предпочитах да мисля, че е някъде там и пее…
Запъвам се, поклащам глава, удивена, че говоря с Алекс без никакво неудобство. Удивена и щастлива.
— Ами ти? — обръщам се към него.
— Какво аз? — поглежда ме някак особено той. Сякаш съм го засегнала с нещо, но това е невъзможно, не виждам с какво.
— Ти мислил ли си за Пустошта, когато си бил малък? Имам предвид така, за забавление. Наужким.
Алекс присвива очи, отмества поглед и присвива устни.
— Разбира се. Много пъти. — Удря силно по шамандурата и отмества поглед от мен. — Представял съм си, че тези работи ги няма. Няма стени, нито очи, които те следят. Свобода и пространство, можеш да отидеш, където си поискаш. И все още мисля за това.
Взирам се в него. Вече никой не използва такива думи като „свобода“ и „пространство“. Те са безвъзвратно остарели.
— Все още мислиш? Въпреки това? — питам, протягам несъзнателно ръка и докосвам, само веднъж, белега с трите върха на врата му.
Той се свива като опарен и аз прибирам засрамено ръката си.
— Виж, Лена… — започва той с променен глас, сякаш името ми е нещо, което му докарва лош вкус в устата.
Знам, че не бива да го докосвам. Пристъпих разрешените граници и сега той ще ми напомни за тях, ще ми каже, че още не съм излекувана. Ако започне да ми чете лекции, направо ще умра от унижение и за да прикрия смущението си, започвам да дърдоря като латерна:
— Обикновено излекуваните не мислят за такива неща. Каръл, леля ми, тя винаги казва, че това е чиста загуба на време, казва, че там няма нищо, освен диви животни, храсталаци и бълхи, че всички приказки за Невалидни са детска залъгалка. Според нея да вярваш, че те съществуват, е като да вярваш, че има вампири и върколаци. Спомняш ли си как говореха, че в Пустошта имало вампири?